„Книгата на Таня Николова „Морз“ е явление. Както казват философите „явленията се явяват“, но тук има много повече – не просто явление, а заявление. Заявление за живот. Четем това заявление и най-изненадващо си спомняме за младостта, за живота, за радостта. Един от представителите на тази много рядка литература, Кенет Уайт цитира в една от книгите си една индианска народна песен: „Ние направихме това пътуване, за да открием живота си“. Авторката на „Морз“ не цитира никого. Тя не натрапва богатата си култура, макар да борави свободно с финия хумор. Целта е друга – изчистен и монументален изказ на нейната емоционална и пряма природа – заявление за живот, както и очакване от читателя да си спомни, че също е жив и трябва да участва в чудесата на живота. На добър час!“ Венелин Пенчев, художник, доктор по история на изкуството и изобразителни изкуства

Заглавието на тази стихосбирка е толкова категорично завършено, колкото е и тя самата като поезия. Позволявам си да го твърдя като дългогодишен редактор, чиито наблюдения върху поезията ни датират от няколко десетилетия насам. Няма да скрия резервите си към „освободените“ от всякакви формални и съдържателни белези стихосбирки на прохождащи поети, публикувани през последните години. Сред тях е трудно да откриеш или просто да запаметиш нечие ново име или заглавие. И ако все пак това се случи, най-често е само заради ефектен жест и находка в отделни стихотворения и рядко заради цялостно художествено присъствие на книгата. (Впрочем това важи и за автори и книги, наложили се на вниманието ни до голяма степен чрез литературна реклама.) Таня Николова, авторката на стихосбирката „Толкоз“, не би могла да се нарече „прохождаща“, въпреки че името ѝ е все още неизвестно за широката публика („Нима съм безименна/ с име казано/ с име писано?“). Книгата ѝ обаче е уверена стъпка в днешната ни поезия, изненада за всеки, прочел ръкописа ѝ, а най-вероятно и за самата нея. Неразглезена от внимание, в трийсетината си стихотворения тя е вярна единствено на собствените си мисли за живота и за поезията: „пустите/ дето все по сайтове бродят/ по стихове и по поети/ и не искат в кошара/ проклетите/ да ги доя, да ги стрижа/ за господаря/ и за хляба“ („Овчо стихче“). Всъщност верността към живота, такъв какъвто е (но не в битовия смисъл) и верността към поезията, такава каквато е нужна (но не в литературното ѝ значение), са опорите, които крепят света на поетесата. Днешната критика рядко прибягва към определението автентичен, за да открои високото качество на един художествен свят. Аз обаче ще си го позволя – сред купищата стихове, които искат да смаят читателя с напъни и измислени псевдооткрития, книгата на Таня Николова е абсолютно истинска. Истинска в любовното чувство: „с теб можем всякак да се обичаме/ и през дрехите/ и през другите/ с думи/ и без тях/ само с поглед/ и мисъл/ перо и бръснач/ по кожата на времето“ („Платонично“). Истинска в собствената си драма: „ще мога ли да се изправя/ и да плюя/ на себе си/ на всичките си принципи и истини/ желания, амбиции, любови/ гротескни стихове и роли/ спомени, фалшиви хора/ на целия измислен свят?“ („без отговор“). Истинска в драмата на другия: „платил сметките и приседнал/ да подреди документи, да преброи пари/ после се килнал/ за миг/ без звук/ със спокойно лице/ сам/ синът плаче в другата стая/ гробари питат за одеяло/ изнасят вързоп/толкоз.“ Казват, че за една добра стихосбирка са нужни десетина силни стихотворения. Тук те са много повече, но по-важното е, че книгата на Таня Николова е написана със свой поетически почерк и има собствен художествен облик, различен и разпознаваем сред другите. И тъй като поетът си личи и по детайлите, ще ми се да цитирам някои от тях: „представям си как четеш и се усмихваш/ и се смалявам/ до сълза“ („Писмо до Кабул“); „гръм ли ме удари/ или страхът ми за теб проряза небето?/ Светя от любов“ („Откритие“); „Няма елегантен начин да кажеш, че не обичаш./ Спри!/ Прилеп е ухото на влюбения.“ („Eleganty wasted“) В заключение ще цитирам (този път от свое име) финала на стихотворението, с което започнах тази кратка рецензия: „Да ти е живо и здраво името, безименна!“

Ако бях редактор на тази стихосбирка, вероятно щях да заменя заглавието й „Еквилибриум“ с друго, разбираемо за читателите, например „Равновесие“, защото тъкмо равновесието е търсила авторката в новата си стихосбирка. В „Еквилибриум“ Таня Николова не само че не е загубила облика си, но го е обогатила с нови поетически мотиви, както и с поетически форми, различни от тези в първата й книга. За мен беше приятна изненада цикълът й „Знак за равенство“, изграден изцяло от поетически миниатюри, понякога само от три думи, в които заглавието има особена функция. Тук въображението на възприeмателя, търсейки равновесие, непрекъснато се движи между виртуалното и реалното пространство и колебанието му кое от тях да приеме като обект на поетическото изображение показва майсторството на автора. А иначе заглавието на стихосбирката „Еквилибриум“ си е много точно, защото „еквилибриум не просто равновесие… а нещо едновременно несигурно и стабилно и с това много вълнуващо“. Каквато е и поезията й.

Не бях чела нищо от младата авторка и заглавието на ръкописа ѝ ме подведе да очаквам претенциозност, категоричност, самоизтъкване или други подобни. Вместо това открих: насъщна човешка смелост да живееш и да се отстояваш – и пред другите, но най-вече пред себе си. И още: насъщна потребност от истинност. А тя води пак при смелостта, която рискува да загуби, да не я харесат, да не я разбират, да разговаря само със самотата… Но да разговаря със стихове. Хубави стихове. Истинни. Не познавам Таня Николова, но имам желание да се се свържа с нея, да я подсетя за няколко подробности – например, че ще е по-добре да махне 2-3 стихотворения, да промени някой ред в други 3-4. Но това наистина са само подробности, тя – сигурна съм – би се справила бързо с такива неща, ако усети разбиране и доверие. И тогава ще продължи. Надявам се именно на вашето разбиране и доверие, моето тя вече има.

Думи при представянето на книгата на Литературните дни на Фондация „Емили“ в Столична библиотека
23.03.2022 г.

Ако навлезем малко в сериозното говорене, след това смешно встъпление на Петър Чухов и Чешо Пухов и започнем от заглавието на книгата, ще видим едно противоречие още в заглавието „Магарешки песни“. Обикновено магарето се свързва с рев, не толкова с песен и образът на магарето, ако не е негативен, в литературата често бива представян като метафора на жертвата. Не случайно Христос влиза в Йерусалим на магаре и това е нещастното животно, което е добро и почти винаги се превръща накрая на историята в жертва. Кой би очаквал, че едно магаре би могло да пише поезия, още повече песни. Още в самото начало на своята книга, Таня Николова започва с един вид провокация, като още в първото стихотворение провокацията продължава. Тя казва „какво толковна страшно/ да те напусне поезията“. Ние очакваме да започнем да четем книга с поезия, обаче още в самото начало авторката ни казва, че тя ще напусне поезията. Изобщо тази линия на напускане на поезията е прокарана през цялата книга, като тук обаче на мен ми се струва по-скоро идеята е не да се напусне поезията въобще, а да се напусне фалшивата поезия, или сантименталната, романтичната поезия, да се напусне неавтентичната поезия. В тази книга има един стремеж към търсене на автентичната поезия, но и не само. Ето, например, тука едно силно кратко стихотворение, изобщо има тук няколко кратки неща, които са много силни: „детско стрелбище/ плюшеното мече/ с едно око“. Виждате, няма никакъв романтизиран, оптимистичен образ на детското.
– Това си е пар екселанс хайку – вметва Петър Чухов

-Хайку, да. Онова другото хайку, дето не говори за природата, градско хайку.

И тук в стихотворението „Магарешки песни“ Таня се е опитала да обясни какво всъщност прави в тази книга. Много е интересно стихотворението „На Ботев“, в което всъщност се оказва че Ботев е изобразен на една запалка, с която лирическата героиня си пали цигарата. Това е една ирония на фалшивата патриотарска, националистическа поезия. И ето например Дебелянов, (както виждате на нея не са и чужди класиците, познава ги), в стихотворението „На Дебелянов с любов“ тя казва: „но не валят над мен белоцветните вишни и няма тих двор улицата).“ Тук имаме дори едно отричане на красотата в поезията. Ето едно емблематично за тази книга „Февруарски кокичета/ лебеди на глупостта/ не се ли научихте/ зима е“. Т.е. има един непрекъснат контраст между романтичното и реалното в тази поезия, като както казах, целта е да се намери. Не да се излезе от поезията изобщо, а да се излезе от фалшивата поезия и да се намери автентичната поезия. Но не и само поезия изобщо, и любовта, и живота. Или ето тука, например, още едно кратко: „вместо слънце – облаци/ слънчогледът/ дезориентиран“. Тук ме впечатли това внимание към детайла, към малкото, към слънчогледа. Някакси се оказва важно дали слънчогледа е ориентиран или не. Или пък тук любовното чувство: „той е много хитър/ подари ми шал/ зада ме прегръща/ когато го мразя“. Значи, виждате тука точно тази любовна омраза, която е едно сложно чувство, което е много автентично всъщност, защото любовта много рядко е дадена така, (ако въобще някъде е дадена), в чистия си вид и виждате Таня тук колко добре го е уловила, „за да ме прегръща, когато го мразя“. Ето тук, в стихотворението „Сфинкс“ отново „опитвам да живея без публикации, лайкове и фейсбук/ работя много, писане не пипам“. Значи виждате, тя хем пише стихотворението, обаче ни убеждава че не пипа писане. И т.н., не прочетох цялото стихотворение, вие ще си го прочетете. Има и други хубави стихотворения.

Накрая само ще завърша с това, защо Таня Николова използва този похват в своите „Магарешки песни“? Освен това търсене и постигане на един вид нов автентизъм и желание да се избяга от литературната поезия, Таня Николова в тази книга иска да излезе от поезията, иска да излезе от любовното чувство, иска да излезе от истината, иска да излезе от живота, иска да излезе от свободата, за да утвърди поезията, за да ги преутвърди. Да излезе от тях и да ги направи по-истински, по-автентични и в крайна сметка да ни покаже, че не само славея, но и магарето може да пее.

Когато пишещият човек е силно изкушен от поезията, той започва да произвежда стихотворни текстове един след друг, реди върху листите купища от думи, чувства, образи, патоси. До тук – „нищо лошо”, казано на народен език. Обаче, щом поетът събере прилично количество текстове – втурва се да ги издава. И не винаги е готов да работи с редактор; защото като автор иска всичко написано от него да излезе на книга, и по възможност – непипнато, не минало през ситото на редактора. Тогава се появяват книги, които вътрешно тежат от излишни думи и текстове.

Сега пред мен е една „непоръчана” книга, издадена от Фондация „Емили” – новата стихосбирка на Таня Николова „Непоръчан портрет” (2017). И тя силно се отличава от това, което беше предмет на встъплението ми. Това е една много изчистена, премерена и деликатно оформена книга. Графичният дизайн е на Капка Кънева, станала разпознаваема с работите си от хартия. Няма излишни фигури и цветове, бялата корица „трепти” от червената дамга на заглавието.

И други неща „ги няма” в стихосбирката. В нея няма да откриете излишество от думи и метафори, логорея или графично разточителство. Няма нищо излишно и непремислено, което да „тежи” на книгата. Нейните вътрешни пространства създават усещане за ефирност и лекота. А това са едни от най-важните поетични маркери.

Книгата съдържа предимно кратки стихотворения. Такава е била и молбата на авторката към редактора, както се вижда от думите към читателя: „Когато помолих Петър Чухов да подбере само кратки текстове, той ми върна тази стихосбирка.” Освен това автор и редактор са постигнали графичен баланс – редуват се афористични двустишия и тристишия (измежду които и хайку) със стихотворения с по-голям обем.

Заглавието  „Непоръчан портрет” е една голяма въпросителна за мен. Или по-точно – прочитайки различните по настроение и експресия текстове в книгата, въпросите ми се умножават.

Чий е този непоръчан портрет? – на лирическата героиня или на някого другиго?

НЕПОРЪЧАН ПОРТРЕТ

разширени зеници

пукнатините в главата

на фокус

И още – ако непоръчаният портрет е компилация от снимки, запечатали различни състояния и вариации на лирическия Аз – какво отразяват разширените зеници? Еросът и Танатосът като тандем стоят в основата на голямата част от произведенията на изкуството. В това стихотворение те са на фокус, визирани така, че да не може да се даде еднозначен отговор – разширените зеници белег за смърт ли са или за любовна възбуда.

От друга страна непоръчаният портрет може да бъде видян и като напомняне и еманципация на зрялата възраст на жената („Любовно стихотворение на 50 се пише трудно”). Но като че ли възрастта, изказана като сладост и уют от героинята, говори за по-лесно приемане на възрастовите промени на пола, настъпващи с напредъка на календара. Другата еманципация, екзистенциалната, отпращаща ни към задължението да се научим да боравим добре (и правилно!) с категориите добро-зло, е под въпрос и за нея се изискват повече усилия и работа. Следващата творба портретува такава собствена визия, където не е ясно добротата собствена черта ли е, или не:

ДОБРИ ХОРА

Не ги познавам лично

заедно сме от векове

но няма кой

един на друг

да ни представи

С внушенията си поезията в стихосбирката доказва, че портретът не бива да се гледа едностранчиво или да му се вменява само един определен смисъл. Конкретно поетичните миниатюри в книгата са „котвите” – носителите на сгъстен и изчистен смисъл. Но като цяло стиховете в „Непоръчан портрет” са толкова „разноцветни” като смисъл и настроения, че създават усещане за динамика и калейдоскопичност. Едни от най-силните и ярки текстове за мен са „Всяка следваща есен”, „Литературен бункер”, „Роден град”, „Добри хора”, „Децата”, „Очи в очи”, „Утро”.

Непоръчаният портрет на героинята „говори” на изстрадания език от преживени години и събития, говори чрез победите и личните несполуки, чрез важни лица и същества от живота й. Затова в книгата ще срещнете образите на червения фенер и шлифер, на приятелките и на математиката, но и на децата и на котката.

Определено този портрет се е получил правдив и сполучлив, щом в книгата до стихотворението „Добри хора” стои това за „Децата” – важни текстове от стихосбирката, които казват много за процеса и намирането на себе си и на другите/ближните.

ДЕЦАТА

първо само ги раждаш

после им трепериш

наблюдаваш ги безспир

кое е твое

кое – на другия

опознаваш ги опознаваш се

и внимаваш как летиш как удряш

да не е много бързо да не е много силно

и накрая в един с нищо незабележим ден

разбираш

че вече са пораснали

и ако си се справил добре

трябва да си смените ролите

Най-подходящият и уютен кръговрат в смяната на местата и портретуването на лицата. Аз завършвам прочита на книгата с това стихотворение, а то ще ме връща към нея често, сигурна съм.

МОРЗ. Тук няма да говорим за азбуката на Самюъл Морз, с която той остава в историята. „Морз” е новата поетична книга на Таня Николова, издадена от Фондация „Буквите”. Премиерата се състоя преди дни във Военния клуб в София, но предполагам, че стихосбирката ще бъде предмет и за още поетически четения. Художничката Ивз Андонова е автор на специфичния графичен дизайн на книгата, а под редакторството на Силвия Томова са подбрани и подредени поетичните текстове в томчето.

В книгата “Морз” Таня Николова заявява творческото си Аз по мъдър и самобитен начин. Мъдър, защото стиховете биха могли да се приемат като съобщения – хроники на преживени провали, както казва самата авторка в „Синопсис”: „Това е една история… най-вече за катастрофи с хора,…”. Съобщения, закодирали път, преминал през поредици от неуспехи и придобитата сила – да стоиш изправен, колкото и да си сам:

Садо-мазо

в светлините на рампата

стоя сама

мога

А колкото до самобитността на поетесата, тук има голяма доза смел експериментализъм и новаторство. Особено на структурно ниво се откриват елементи, нетипични за поетичните книги. Един такъв елемент е синопсисът, който е функционален текст в други случаи.

В стихосбирката са обособени 7 смислови ядра. Количествено текстовете в тях не са разпределени равностойно и това е продиктувано от смисловата нишка в книгата. Например частта „Пролог” се състои от 3 текста, а „Епилог” обобщава всичко предходно в рамките на едно стихотворение. Наименованията на същинските цикли в стихосбирката експлоатират образи – символи от различни културно-исторически пластове от живота на човечеството.

Поетичният цикъл „Любовна история със змей” директно ни препраща в българския фолклор. Но колкото и колоритно и гръмко обещаващо да е това заглавие, семантично обещанията се оказват повече от случилото се. Настроението в този цикъл е моделирано от натрупване на тъга, самота и неотменност.

„Апокалипсис” – библейската дума за свършек, тук е изпълнена с ново поетическо звучене и тълкуване. Харесвам такъв апокалипсис, който идва при мен с прекрасни стихотворения като „Грамада”, „Грижа”, „На пазара за добитък”, „Роден град”, „Меланхолия”.

„Литературен бункер” – милитаризмът в заглавието какво изговаря посредством стихотворенията в цикъла? Той започва с надежда за предпазване (от света) и оцеляване. Да, оцеляването се случва, то е реално, но – дали дава търсената сигурност на лирическата героиня? „Ноев ковчег”, „Оптични илюзии”, „Садо-мазо”, „Щрауси”, „Очи в очи” – кратко, но ясно дефинират възможно ли е спасение, дори чрез бягство навътре в интровертността, въобще.

„ Vive la Revolution” – емблематичен възглас в европейската (и световната) история. Този „революционен” стихотворен цикъл е за движението, за живота в неговото пълнокръвие, за любовта. Няколко са стихотворенията, които спират вниманието ми и изпълват със съдържание това смислово ядро. Но този път няма да ги назова, с едно изключение. Стихотворението „Кратка любовна пиеса”. Това, че го откривам в книгата, ме кара да тържествувам, след като преди 2 години го прочетох в интернет и бях във възторг от силата и безпощадността му.

И още едно наименование – символ, което извиква връзки с музикално произведение на Пинк Флойд и обект, отграничавал капиталистическия от социалистическия свят, по времето на разделението на страните и лагерите до края на миналия век – „Стената”. Този поетичен цикъл звучи минорно и блусарски. Тук ми направиха впечатление стихотворенията „Рециклиране” и „Монолог на майстора”.

Поетическите творби, от които се състои книгата, могат да бъдат разделени на два основни типа:

1. Кратки, афористични, в които е изкристализирала голяма доза мъдрост. Те са аксиоматично и категорично звучащи.

2. Дълги, разказвателни, проследяващи избистрянето на нещо – на някакво състояние, решение или друго. В тях има история, процес, колебания, въпроси. Тези стихотворения не завършват задължително с намерени отговори. В тези творби е онагледена битката между собствената авторова история и поезията.

Едно от стихотворенията може да бъде прочетено на самата корица на стихосбирката. Но не се ограничавайте само с него (говоря на тези, които владеят „изкуството” на морза). Книгата „Морз” на Таня Николова поднася достатъчно поезия на копнеещите за такава, и достатъчно човечност за разшифроване, закодирана в стихове.

Таня Николова е автор с разпознаваем език и впечатляващо присъствие в съвременната българска литература. Богатият регистър от иронии, характерни за модерния, образован, наблюдателен и мислещ градски човек, наличието на подтекст, скрит на различни дълбочини – всичко това е сякаш обобщеното портфолио на авторката поради всичките ѝ написани книги дотук. А в новата ѝ книга „Смъртта на татко и други работни материали“ откривам поетика, която ми е особено скъпа: поетиката на загубата.

В нейната естетика тъжното е красиво, защото е примирено, омиротворено, философски утаено: когато обичаш, в галериите на подсъзнанието няма разделителна линия за край. След някого не означава без него.

Семейството.

Татковото дърво на живота.

Нищо специално и космическо.

Да останеш безсмъртен.

Да изпълниш предназначението си.

Да създадеш потомство.

Да го отгледаш.

Да чувстваш корените.

Да държиш клоните.

Докато децата ти се разлистват.

Таня Николова успява да ни покаже детайлно загубата, да намери нов език, на който да говори за себе си през смъртта на татко си, да търси и да намира своето място в един осиротял, обезбащен свят. И да го опоетизира. Да теоретизира загубата като флуид, който заема всеки път различни пространства от живота.

Формата на водата 

Толкова много плаках на този филм

Не знам защо, може би ми е трябвал повод

Като при стихотворение

Баща ми умря

Много обичан човек умря

А аз гледам филм

За да мога спокойно

Да плача

Биографична ли е тази книга, фактическо ли е осиротяването или непрактичната природа на поезията ни кара силно да се усъмняваме и да търсим обобщения образ на опустошението. Всичко това няма значение, защото стихотворенията винаги говорят с гласа на четящия ги. Затова за мен новата книга на Таня Николова не е опит за самоутеха, не е терапевтично написана, не е некролог, не е паметна бележка за нечий живот. Не е и паметник от думи. „Смъртта на татко и други работни материали“ е  книга на изследовател, който се впуска в дълбоките основания на езика за обичта, за да открие думите за прощаване, но и тези на продължението. Да продължаваш някого въпреки конфронтацията на смъртта, въпреки условностите за присъствие. (И си мисля как в автобиографичното на всеки поет някак е заложено фигуративното осиротяване като метафора на неразбирането и смаляването в детството, където започва морталния страх.) Цялата съвкупност от образи и символики в стихосбирката изговаря света, изтръгната от личното въпреки интимната употреба на смъртта. Защото смъртта винаги е интимна констатация. Но книгата на Таня Николова настоява за нещо повече, че смъртта е и продуктивен модел: да съумееш да видиш в загубата работен материал, от който имаш привилегията да строиш.

Да надстрояваш себе си като автор и читателите като рецепция.

Ein Ereignis und eine Erscheinung in der europäischen Poesie

Die erste Auflage des Gedichtbandes “So viel” der Dichterin Tanya Nikolova erschien 2007 in der hervorragenden Bücherreihe “Bulgarische Sammlung” des Literaturen Forum-Verlags nach einem gewonnenen Wettbewerbs des Kulturministeriums.

Ohne Zweifel ist das ein Traumdebüt, nachdem ein tiefgründiger Dichter wie Wladimir Popow über das Buch folgendes geschrieben hat: „Eigentlich sind die Treue zum Leben, so wie es ist (aber nicht im Sinne der Lebensweise) und Treue zur Dichtung, so wie sie nötig ist (aber nicht in ihrer literarischen Bedeutung) die Stützen, die die Welt der Dichterin festhalten.“

Inzwischen lässt Tanja Nikolova auch die Gedichtbände “Gleichgewicht” (2012), “Morseschrift” (2016) und “Unbestelltes Porträt” (2017) in Erscheinung treten.

Aus der Pointe des Schlussgedichts “Er hat alle Rechnungen bezahlt und setzte sich” entspringt der Titel des Gedichtbandes “So viel” und dem Leser schaudert bei der Entdeckung, dass sogar ein so kategorisches Wort wie “so viel” erstaunlicherweise mehrdeutig sein kann. Was mag diese unerwartete, traurige Pointe in dem Gedicht bedeuten, das bahnbrecherisch die Linie vom späten Janaki Petrov aus seinem Gedicht “Einsamer Greis” fortsetzt? Auf den ersten Blick ist das ein scharfer Verzicht des lyrischen Sprechers auf weitere Beschreibung. Doch die Pointe flößt auch ihre andere Bedeutung ein, die auf die Vergänglichkeit des menschlichen Lebens im Stil der biblischen Maxime “Es ist vollbracht” andeutet. Das ganze Werk klingt wie eine sarkastisch grotesk entlarvende Ringparabel, die den Zynismus des weltlichen Daseins verwirft, der dem Menschen nur die Berufung zuweist, ein verhärmter, hilfsloser Kalkulator des Geldes und Zahler der Rechnungen für die Regiekosten seines Haushalts zu sein. Während Janaki Petrow in seinem Gedicht “Einsamer Greis” das Tragische im Schicksal des patriarchalen Dorfeinwohners darstellt, der, einsam im menschenleeren Dorf verweilend und verurteilt, sein Leben in Einsamkeit enden zu lassen, allein, bevor er stirbt, die Weizen für die Gedenkfeier kocht, die an seinen Tod erinnert, gibt Tanja Nikolova in ihrem Gedicht “Er hat alle Rechnungen bezahlt und setzte sich” das Tragische im Schicksal des Stadteinwohners wieder, der auch in Einsamkeit stirbt, aber das ist die Einsamkeit als eine Erfahrung, die unter einem Dach mit den innigsten Mitmenschen, mit den Familienmitgliedern, erlebt worden ist.

Im Gedicht “Ohne Antwort” prüft sich das lyrische Ich selbst, indem es vor der Falschheit des Weltlichen steht, und fragt sich, ob es zu einer vollen Selbstverleugnung im Sinne vom Standpunkt des Paulus „Alles achte ich für Kot“ fähig ist, um in seinem eigenen Leben die Wahrheit zu gewinnen und für sie schöpferisch Zeugnis abzulegen. Diese Gebärde einer heldenmütigen geistigen Würde und diese Weltanschauung des Ich ist eigentlich ein Verzicht auf die sich selbst rechtfertigende menschliche Gerechtigkeit und ist gleichzeitig eine Sehnsucht nach der Gemeinanwendung der Verneinung des Weltlichen und der Vergebung ihm gegenüber. Das ist auch die wahre menschliche geistige Sehnsucht und das wahre Ideal: Differenzierung, Verleugnung des Weltlichen und der Prinzipien der falschen Menschen, aber gleichzeitig vergebender Geist denselben sich selbst täuschenden Leuten gegenüber, damit das lyrische Ich in der Harmonie des begehrten Glücks der das menschliche Herz liebkosenden und tröstenden Wahrhaftigkeit bleibt.

Im Gedicht “Brief nach Kabul” setzt das lyrische Ich, indem es derselben Ethik folgt, die Werte des Lebens auf ihre wahren Plätze, indem es die kleinen Dinge im Leben als groß erklärt und auf diese Weise die auch in anderen Werken (wie “Der Fluss” und “Platonisch”, zum Beispiel) schillernde Offenbarung wiedergibt, dass der Sinn des Lebens und der Kern des menschlichen Glücks in den kleinenGebärden der Achtung, Liebe und Barmherzigkeit dem Bruder-Menschen gegenüber besteht.

Die große poetische Entdeckung im “Brief nach Kabul” ist auch der Schluss des Werkes, der die Träne nicht bloß als eine Verkörperung der geistlichen Gnade darstellt, wie es bei vielen anderen in dieser Problematik vertieften Dichtern der Fall ist, sondern als die demütigste, die seligste Identifikation des Ich selbst:

ich stelle mir vor wie du ihn liest und lächelst

und schrumpfe

zu einer Träne

Първото издание на стихосбирката „Толкоз“ на поетесата Таня Николова излезе през 2007 година в достолепната поредица „Българска сбирка“ на издателство „Литературен форум“ след спечелен конкурс на Министерството на културата. Без съмнение това е един дебют-мечта, след като вглъбен поет като Владимир Попов пише за книгата следното: „Всъщност верността към живота, такъв какъвто е (но не в битовия смисъл) и верността към поезията, такава каквато е нужна (но не в литературното ѝ значение), са опорите, които крепят света на поетесата.“

Междувременно Таня Николова издава и стихосбирките „Еквилибриум“ (2012), „Морз“ (2016) и „Непоръчан портрет“ (2017).

Поантата на заключителното стихотворение „*** платил сметките и приседнал“ дава заглавието на стихосбирката „Толкоз“ и читателят изтръпва пред откритието, че дори една толкова категорична дума като ‚толкоз‘ може да бъде изумително многозначна. Какво може да означава тази неочаквана, скръбна поанта в стихотворение, което новаторски продължава линията на късния Янаки Петров от стихотворението му „Самотен старец“? На пръв поглед това е рязък отказ на лирическия говорител от по-нататъчно описание. Но поантата внушава и другото свое значение, намекващо за мимолетността на човешкия живот в стила на библейската максима ‚Свърши се‘. Цялата творба звучи като гротескно-саркастична изобличителна притча, която отхвърля цинизма на светското съществуване, отреждащо на човека само призванието да бъде изнурен, безпомощен преброител на пари и платец на сметките за режийните разноски на своето домочадие. Докато Янаки Петров в стихотворението си „Самотен старец“ пресъздава трагизма в участта на патриархалния, селския жител, който, останал самотен в обезлюденото село и обречен да завърши живота си в самотия, сам, преди да издъхне, сварява житото за помена, отбелязващ кончината му, в стихотворението си „*** платил сметките и приседнал“ Таня Николова пресъздава трагизма в участта на градския човек, който също умира в самота, но това е самота като опитност, преживяна под един покрив с най-близките, с членовете на семейството.

В стихотворението „без отговор“ лирическият Аз, изправен пред фалша на светското, се себеизпитва и пита дали е способен на пълно отричане от себе си в духа на апостол Павловото становище ‚всичко сметнах за измет‘, за да придобие и творчески да засвидетелства Истината в собствения си живот. Този жест на доблестно духовно достойнство и тази умонагласа на Аза е всъщност отказ от самооправдателната човешка правда и същевременно копнеж по съвместяването на отречението на светското с прощението спрямо него. Това е и истински човеколюбивият духовен копнеж и идеал: разграничаване, отречение от светското и от принципите на фалшивите хора, но същевременно прощателен дух  спрямо същите тези мамещи себе си хора, за да може лирическият Аз да пребъдва в хармонията на лелеяното щастие на приласкаващата и утешаваща човешкото сърце истинност.

В стихотворението „Писмо до Кабул“ лирическият Аз, следвайки същата духовна етика, поставя житейските стойности на истинските им места, обявявайки малките неща в живота за големи и пресъздавайки по този начин просветващото и в други творби (като „Реката“ и „Платонично“, например) откровение, че смисълът на живота и същината на човешкото щастие е в малките жестове на внимание, обич, и милост към събрата-човек.

Голямо поетическо откритие в „Писмо до Кабул“ е и завършекът на творбата, пресъздаващ сълзата не просто като олицетворение на духовната благодат, както е у много други вглъбени в тази проблематика поети, а като самата най-смирена, най-блажена самоличност на Аза:

представям си как четеш и се усмихваш

и се смалявам

до сълза

В стихотворението „световъртеж“ впечатлява не само неприязънта на лирическия Аз към упражняването на правото на избор чрез отредената за човека по сътворение свободна воля, но и доблестта на Аза да признае неразумността на собствената си обхода:

искам нищо да не се променя

и всичко да е различно..

…и бягам

като муха без глава

премерено безразсъдно

от едно безумие в друго

В тази неразумност на Аза има и отглас от хъшовския жест на лирическия Аз в Ботевата поезия, който иска да удави мъката и паметта си в чашата със спиртно питие.

Става дума за поетика, в която лирическият говорител има мъдростта да черпи обнадеждение дори от най-безутешната гранична ситуация, разкривайки причудливата образност на своя съкровен свят:

просто е

като дишане с инхалатор

на вкопчен в живота

мъртвец…

време е

винаги е време за живот

Лирическият Аз в тази поезия е осъзнал от собствен опит несъстоятелността на омразата, но пресъздава тази несъстоятелност деликатно, чрез изведената като поанта и изразена в условно наклонение невъзможна лична опитност:

И ако можех с омраза да взривя света,

смятайте, че съм го направила

Лирическият Аз, в непреклонния си порив към пределна откритост и съкровена истинност, достига до свое неповторимо откритие и за еротичното преживяване, пресъздадено като „опияняваща безпомощност“, както и откритие за самоотвержената душезакрилническа съпричастност към любимия:

Аз съм твоето куче пазач

подритвано, предано

дресирано с къшей любов

да се бие самоотвержено

срещу всички и всичко

Любопитно е да се отбележи, че библейският иносказателен пророчески образ на духовния душезакрилник е именно кучето, изявен чрез Божието изобличение, което използва тази иносказателна символика по отношение на човеците, призвани да бъдат духовни стражи: „Всичките му стражи са слепи, те са невежи;

те всички са неми кучета, които не могат да лаят, които сънуват, лежат и обичат да дремят“ (Исай 56:10). А и в дневника си гениалният държавник Стефан Стамболов, който е и изключителен поет и духовен събрат на Ботев, искайки да изтъкне всеотдайната си преданост към България, отбелязва: „Служих ѝ като куче“.

Забележителен е и завършекът на споменатото стихотворение „Любов“. Поантата скромно отбелязва, че битката на любовта се води „напук на болката / и себе си“. Това е всъщност новаторското, ненатрапчиво и опазено от всяка високопарност пресъздаване на ключовата опитност на духовния човек, онова катадневно ‚умиране‘ на личността спрямо себичното, обезсилването на подбудите на плътското греховно естество чрез Духа, за което апостол Павел пише: „Аз всеки ден умирам“(1 Коринтяни 15:31). И още: „Но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете“ (Римляни 8:13).

По този начин поезията на Таня Николова се превръща не само в събитие, но и в явление на българската и европейската поезия, изумяващо с дарбата да се пресъздават откривателски най-възвишените и насъщни духовни истини, и то с прелестната и задушевна естественост и откровеност, присъща на простосмъртния човек, на безименния събрат, който не се насилва да обича, а с упование копнее и получава онази богодарена обич, която е непринудена като дишането.

Маргарит Жеков

11-21.06.2018

Можем само да се радваме, че в съвременния български литературен живот излизат във второ издание не само книги на официозни поети, но и книгите на една приватна поетеса като Таня Николова, ако трябва да използваме многозначителния израз на Атанас Далчев. След второто издание на “Толкоз” днес имаме удоволствието да четем и препрочитаме и второто издание на стихосбирката “Еквилибриум”, която изненадва най-напред с намека за безпричинността на съкровеното и съществуването в човешкото битие:

нямат причина сълзите

нямат причина усмивките

нямат причина стиховете

няма причина самият живот

Това странно на пръв поглед заявление на лирическия Аз в стихотворението “Триединство” ми напомня за безпричинната сълза на любимата в едно от любовните стихотворения на поета Иван Николов. За разлика от Аза в поезията на Иван Николов лиричесният Аз в поезията на Таня Николова прави невероятното на пръв поглед поетическо откритие, че цялото съкровено битие на човека няма причина в смисъл, че то не е обвързано чрез причинно-следствена връзка със събитията на тленното човешко съществуване и е богодарено по своята същност.

Забележително е стремлението на Аза в поезията на Таня Николова да осмисля вечното и физическото продължение на човека чрез потомството му:

КЪДЕ СЪМ АЗ

в картините на дъщеря ми

може би в тихото, може би в тъмното

може би в липсата на сянка

или в четката

или в окото

или никъде

освен в кръвта която получих и дадох

там в бъдещето

И тук отличителното в поетиката на Таня Николова е търсенето не на следствията, а на същността в човешкото битие. Чадородието е пресъздадено не чрез незначителните подробности, а чрез приемо-предавателството на кръвта, в която, библейски погледнато, “е животът на тялото”.

Този стремеж към пресъздаване на същността личи и в метафоричното поетическо определение за духовността като жива вода, която става у човека “извор, който извира за вечен живот”, както и за смисъла на духовността като същина на творческото призвание.

В стихотворението на Таня Николова “Тайната любов на една домакиня” има и една прекрасна перифраза на прочут стих на Ботев от баладата “Хаджи Димитър”, чрез който лирическият Аз, самоиронизирайки се, пресъздава големия обхват на отминалото време, прекарано в търсене на златната среда между наложителността на недолюбваното от Аза “трябва” и доброволността на собствения избор да се потрудиш в сферата на полезното:

в търсене на компромисен вариант

настана вечер, месец изгря

Такова майсторство в изграждането на модерния стих може да се забележи, що се отнася до европейската поезия, само у поетеси от ранга на немската авторка Улрике Дрезнер, например, която по подобен виртуозен начин вплита стих на Хьолдерлин в един от своите поетически шедьоври.

В стихотворението “Гняв” лиричесният Аз, разработвайки на сериозно или поне самоиронично ироничния мотив “сто тояги” от поговорката “Сто тояги на чужд гръб са малко”, стига в поантата до блестящото поетическо откритие за богодареността като същина на човешкото щастие:

…сто тояги и на мен

ако някога забравя

че щастието не е собствен успех

не е награда

а подарък

Поначало за лирическия Аз в поезията на Таня Николова открояващото се е една рядко срещана съсредоточеност в смисъла на нещата:

а смисълът, за който нищо не си казахме

със сигурност е в моя мозък

(От стихотворението “Виждам стихотворението”)

Прекрасна е и изящната ирония, с ноято лирическият Аз в стихотворението “Истанбул II” изобличава духовното самохвалство:

И чужденецът благува в цветното опиянение

на синия си свят

незрящ за десанта на червени

полумесеци и звезди

парашути и кошове с права вяра

Изключително силно е и в стихотворението “Има едно селце” откритието на Аза за изчезването на човешката личност от електронната социална мрежа с парадокса на хората, които вече не са между живите, но присъстват в Интернет със същата убедителност, която профилът им е имал и приживе:

някой ден ще спра да идвам

някой ден и мястото ще изчезне

заедно с архива

и всички нас

толкова живи, толкова живи

Стихосбирката на Таня Николова “Еквилибриум” е съставена от три раздела – “Да надуеш гумената топка”, “Пристанище за неудачници” и “Знак за равенство”. Заглавието на втория раздел – “Пристанище за неудачници” – би било, с оглед на Далчевия фрагмент за човешкия живот, който е “в края на краищата e един неуспех”, подходящо мото за земното битие, но в едноименното стихотворение внезапно се появява разковниче на успеха:

ще изтрия всички книги на

духовни учители

Всъщност лирическият Аз в поезията на Таня Николова предпочита не познаването на буквата на духовното, а живата духовна опитност, която дарява “покой на душите”. В този смисъл художественото, като своеобразен израз на пресъздаден духовен опит, е избраното средство за познанието на утехата на Истината. Споменаването на нобелиста Хемингуей като един от образците за добра литература е и намек за същността на високото изкуство като надмогване на безутешността на личния животопис.

В любовните стихотворения от новия поетически сборник на копнежите по любимия със своята неизразимост, както е в стихотворението “Лабиринт”, приличат на онези неизговорими думи, които апостол Павел чува в едно от откровенията, дадени му от Бога. Но речникът на Аза в тази поезия в никакъв случай не е беден и шедьоври като тристишията “Компенсации или колко струва любовта”, “Две в едно” и “Контрол” са великолепно доказателство за това:

мъже

строят Тадж Махал

в пустинята на сърцето ми

–

на свети Валентин

в чашата ми

лед на сърчица

–

крушите са се разлистили

без да видя как

а всеки ден ги гледах

И накрая, но не на последно място, стихосбирката “Еквилибриум” впечатлява с майсторството да се извая стихотворение от един-единствен стих:

Памет

дъното е обятие

С тези си постижения Таня Николова се нарежда до малцината на брой майстори на лапидарността в българската поезия – Александър Геров, Иван Теофилов, Владимир Попов, Борис Христов, Екатерина Йосифова, Янаки Петров и присъстващият в тази зала Марин Георгиев.

Маргарит Жеков

31.03.2019

Поетесата Таня Николова е едно от най-ярките явления в съвременната българска поезия. Миналата година нейното великолепно стихотворение “Ботев” спечели награда в националния конкурс за лирическа поезия “Петко и Пенчо Славейкови”. Но още за дебютната й стихосбирка “Толкоз”(2007) вглъбен поет като Владимир Попов пише следното: „Всъщност верността към живота, такъв какъвто е (но не в битовия смисъл) и верността към поезията, такава каквато е нужна (но не в литературното й значение), са опорите, които крепят света на поетесата.“

Никога нямаше да предположа, че стихотворенията, включени в ръкописа “Калейдоскоп”, са ранни творби на поетесата, ако не бе авторското предисловие, което споменава този факт. Таня Николова е нарекла скромно стихотворенията в сборника “Калейдоскоп” гротески, но те всъщност представляват превъзходна любовна лирика и екзистенциална поезия. Зрелите поетически открития в тази книга, обагрени с неподражаемата ирония и самоирония, присъщи за лирическия говорител, затвърждават убеждението за самобитния стил на родения поет. В тази поезия присъства и смелостта жената с нейния поетически труд да бъде пресъздадена и през причудливия, ироничен поглед на един наблюдаващ отстрани лирически Аз:

…брилянтна композиция

за мерак, стрии, двойна брадичка и компютър

заповядайте

всеки ден от 23 ч.

в хола

свири

тя

аплодирайте наум

спя

Не само сливането на лирически Аз и лирически говорител е необичайното тук. Подобно на Аза в Ботевата поезия (“пък ще си викна песента”), и в този случай лириката е музика, която обаче се изсвирва мълком: приемствеността е съхранена, ала поетическото изкуство в днешния свят се е маргинализирало. Човекът на изкуството, дегероизиран, надсмиващ се над собствената си тленност, е част от собствената си творба с облика на художествена инсталация.

Но в любовни стихотворения като “Деконструкция” намираме лирически Аз в класическия смисъл на думата – тук драматизмът на любовното чувство е пресъздаден чрез великолепна метафора-откритие:

огледалото се счупи

парченцата се разлетяха под музиката на очите му

и ме конструираха наново

сега пречупвам хиляди лъчи и танцувам

на дансинга с вас

Разбира се, стихотворението “Деконструкция” присъства неизменно в контекста на съседното по разположение в книгата стихотворение “Хорските очи се взират” и е неразривно обвързано с неговата поанта:

обличам свойто примирение

като царско наметало.

Ставам огледало.

Тази особена подредба, при която при всяка двойка съседни съгласно номерацията на страниците в книгата стихотворения второто от тях, разположено на нечетна страница, представлява своеобразен апостроф или контрапункт на първото, важи за целия този изключително приносен и майсторски поетически сборник. Експериментът, оповестен в авторското предисловие и осъществен чрез запомнящите се поетически открития в книгата, е изключително успешен. Примирението в тази поезия не е примиренчество, а знак за ранното умъдряване на лирическия Аз, който се е научил да приема с доверие отреденото от провидението и да цени благородството и извисеността на смирението.

Азът в поезията на Таня Николова изпитва и един присъщ за всяка истинска творческа личност свян, чрез който се домогва до метафората- прозрение за смисъла на изкуството:

Не посмях да кажа

“обичам те!”

Не посмях да питам

“обичаш ли?”

Мога само в стихове

Те са моята инвалидна количка

пурпурно-златна

С нея летя

и съм приказно хубава…

Непосилно е да се обхване в една кратка рецензия цялото смислово и художествено богатство на една книга, в която всяка лирическа творба е ярко, изненадващо художествено откритие, но не може да бъде премълчано изумителното (и по своята лаконичност, и по своята запомняща се, гениална простота) стихотворение, озаглавено “Премълчано”:

мамо

прости ми

По този начин лириката на Таня Николова пресъздава и същината на човешкото съкровено битие – прощателността, изповедта на вината от страна на човешката личност, намекнати като разковниче за постигане на духовна хармония и осененост, които са така насъщни и нужни в днешните усилни времена. Затова убедено препоръчвам новият ръкопис на поетесата Таня Николова да бъде подкрепен от програмата “Помощ за книгата”.

Маргарит Жеков

Таня Николова, „Шшшт“, пиеса, 2024 г.

Пиесата „Шшшт“ на Таня Николова може да се определи като трагикомедия с елементи на антиутопия предвид развитието на сюжета в два условни топоса – на Земята и на Марс.

Това е съвременно драматургично произведение, създадено в естетическите категории и стилистиката на постмодернизма. Текстът е изпъстрен със скрити и явни цитати и автоцитати. Откриват се цели редове, фрази и препратки към творчеството на Н. Й. Вапцаров, У. Шекспир, Х. К. Андерсен, Дж. Оруел и др. При многослойното изграждане на персонажите са използвани семиотични кодове от руския фолклор („къща на кокоши крака“), приказните парадигми на вълшебното и чудното („Червената шапчица“, „Алиса в страната на чудесата“, „Алиса в огледалния свят“), легендарното и митичното (Медуза: „…който ме погледне, ще го вкаменя в стихотворение…“), символичната монада на Злото и Дявола (Котаракът като аналогия на персонажа от „Майстора и Маргарита“ на М. Булгаков) и т.н. В III действие като изображения на стената се появяват портретите на Пачиоли, Паганини, Яворов … с перуки на Мерилин Монро.

В основата на идейната концепция са залегнали динамичните процеси на съвременното литературно – но не само! – общество, нагласи и нрави. На преден план е изведена екзистенциалната криза на изкуството чрез монолозите на персонажите за смисъла на творчеството и/или отказа от него. Не е подмината и темата за Лудостта, опредметена в III действие, където героинята Шшшт се намира в психиатрична клиника. Неслучайно тази част е озаглавена „Апокалипсис“. Откровението, но не като унищожение или самоунищожение, халюцинации, разрушение и смърт – а като възкресение и ново начало. Тук Шшшт изнася прощално представление пред пациентите, преди да напусне родния Марс и да отпътува към Земята, където вече е здрава, но не пише. Не твори.

Липсата, или по-скоро – отказът от творчество, всъщност е равносилно на смърт. В последното действие Шшшт е на Земята, в Библиотеката, където се запознава с младата поетеса Хруси, която е нейна почитателка. В този образ е вложен един неугасващ копнеж по творчество, явява се олицетворение на живата надежда.

Пиесата „Шшшт“ представлява целенасочен емоционален пренос на ментални и психически състояния между измеренията – реалното, на света около нас, и иреалното, въображаемото, фантазията на изкуството. Това постмодернистично драматургично пано е изпъстрено с литературни и философски транслации. Много от репликите на героите наподобяват семантични сенки, чрез които се осъществява по-дълбок идеен пренос; като фразите: „Защо са ти ръце?“ и „Защо са ти крака?“, които насочват вниманието към приказното начало и по-конкретно – срещата на Червената шапчица с Вълка.

Един любопитен акцент в пиесата е Огледалото, което се явява като смислооформящ компонент. В развитието на детето „фазата на огледалото“ е между 1 и 3-годишна възраст. В този период то се научава да разпознава себе си като отделен индивид. То е същество – различно, не-еднакво и не-единно с майката. Тук започва и оформянето на Аза. Егото се засилва постепенно, осъзнавайки своята мощ и възможности. Следващата „огледална“ фаза е предпубертетният стадий, тоест границата между детството и зрелостта. Човек започва да забелязва промените, които настъпват в собственото му тяло и новите усещания, но не винаги те са свързани с приятни изживявания.

Много често в този период при момичетата се наблюдава недоволство от лицето и фигурата, което е съпроводено от автоагресия, гняв и стремеж към самоунищожение (булимия, анорексия и пр.). В този период могат да се заложат основите на една бъдеща фобия.

Ейсоптрофобия (катоптрофобия или още спектрофобия) е ирационалният страх от огледала. Тя се среща сравнително рядко като болестно състояние и е силно персонализирана. Някои пациенти се страхуват от собствения си образ, други от огледални повърхности, а трети от потенциалната връзка на огледалото със свръхестественото. Героинята ШШШт, виждайки отражението си, изпада в ужас, защото решава, че е стара и грозна.

Освен това още от древността огледалата се свързват с религиозни ритуали и суеверия. Смята се, че този предмет отразява душата на човека. Душата регенерира на всеки седем години. Оттук идва и най-разпространеното суеверие, че счупеното огледало прекъсва този процес и следват 7 години лош късмет. В много култури при смъртта на човек се покриват всички огледала в дома – поради факта, че смъртта може да се огледа и върне обратно. Друго вярване е свързано с това, че дяволът е създал огледалото, за да хваща в капан душите на починалите. Сред градските легенди, които са наследници на фолклорните митове и приказки, най-широко е разпространена идеята, че огледалото служи като портал между два свята.

Може би именно това депресира главната героиня – съзнанието, че границите между действителния и измисления свят не съществуват за нея. Мисълта, че ежедневното битие не се различава от фикциите на изкуството, и обратното.

В последните години психолозите говорят и за „огледална наркомания“. Според най-нови изследвания девет от всеки десет жени на възраст между 20 и 35 години не харесват отражението си. Жените страдат от комплекс за несъвършенство и депресия заради несъответствието между реалния образ и идеалния, който са изградили за себе си. Колкото по-малко се харесва една жена, толкова повече време прекарва, разглеждайки образа си, за да открие още и още доказателства за „несъвършенството“ си.

Огледалната наркомания може да се превърне и в синдром на Квазимодо на по-късен етап от развитието на заболяването. Този синдром се характеризира с хронично недоволство от себе си – отначало само от физическите дадености, но впоследствие и от личностни качества и умения. Оттук произтича и манията по пластичните операции и подобрения, с цел корекции на части от лицето и тялото. Ако състоянието се влоши, се стига и до дисморфофобия – заболяване, което се изразява в невротичен страх от физически недостатъци, повечето от които всъщност са мними и съществуват единствено във въображението на пациента.

Най-яркият пример за огледална наркомания в художественото творчество е, разбира се, злата мащеха на Снежанка. А до нея се нареждат съвсем реално съществували и съществуващи „персонажи“ – Майкъл Джексън и Лейди Гага.

Частите на пиесата отново са композирани на принципа на пъзела. Те са парченца от многоцветна картина, която се подрежда постепенно стъпка по стъпка.

Не се игнорира и проблематиката, свързана с развитието на съвременните технологии и тяхното глобално навлизане във всекидневието на обикновения човек. Един от персонажите е Компютърът Ной, алегория на модерното състояние на социалните отношения от началото на ХХI век. Машината функционира в режим „свръхвиждане“, спира времето, прониква в пространството, във видимия и невидимия свят, в микро- и макро-космоса. В резултат на това се променя творческия процес, което се отразява и върху възприятията на хората, предизвиква ги към нов вид активност, нова рефлексия и мислене. Усъвършенстването на технологиите и виртуалните симулации размива границите на реалното и въображаемото, а предупреждението е, че това може да доведе до смърт на истината.

Като метафора на тези процеси е трансформацията на Змията. Тя се превръща в „сянката на Шшшт“, а после – в Човек. Змия – Сянка – Човек – един зловещ порочен кръг, без начало и край.

Цялото фиктивно драматургично пространство, създадено от Т. Николова в пиесата „Шшшт“, дава мощна енергия, която предизвиква повишена активност на читателските/зрителските възприятия, както и на читателските/зрителските сетива. Усещането от тази творба е като странна, чудновата симбиоза между литература, театър и кино. Като че ли идейният обектив на авторката се фокусира върху различни аспекти на битието. Позволява по-плътно приближаване до обектите, пряко наблюдение върху живота в миговете на самото му случване. Текстът е силно сензитивен, способен да възпроизвежда съвкупности от чувствени възприятия – зрителни, звукови, дактилни, от което преживяването може и да е в по-малка степен естетически конструирано, но със сигурност е по-автентично, по-сенсибилно.

НАДЕЖДА Г. ТОДОРОВА е български литературен и филмов критик и теоретик, психолог и писател. Завършила е „Българска филология“ (1995) и магистратура по „Литература, кино и визуална култура“ (2017) в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересите ѝ са в областта на културната антропология; фолклор и митотворчество; семиотика; социална педагогика; възрастова психология; етика и естетика; визуални изкуства; рецептивистика. Основни теми в научните ѝ статии са насилието в кинонаратива, интерпретации и рефлексии на агресията в изкуството. Има публикации в периодичния печат и електронните медии.

Автор е на академично изследване за френската Нова вълна и за двама от най-ярките ѝ представители – писателя Ален Роб-Грийе и режисьора Ален Рене: „Семиотични парадигми в киноромана „Миналата година в Мариенбад“(1961) на Ален Роб-Грийе и разширение на референциалната нееднозначност в едноименния филм на режисьора Ален Рене“(2018).

Член на журито на Третия международен психологически филмов фестивал с тема: „Създаването на филми като психотерапия“, организиран от Дружеството на психолозите в България (2022).

Онези, които не знаят значението на думата еквилибриум, могат да отворят второто издание на тази поетична книга на Таня Николова на страница 74. Тук са дадени 7 + 1 отговора на въпроса: какво е еквилибриум?

Аз също не зная.

Но въпреки изкушението да изпреваря събитията и забързам процеса, започнах от самото начало.

Стиховете са обединени в три цикъла: „Да надуеш гумена топка“, „Пристанище за неудачници“ и „Знак за равенство“. Всяка от тези части носи своя художествена концепция и е възможно да се чете и като отделна поетична книга сама за себе си. Първият цикъл е фокусиран върху отношенията между поколенията и семейството. Втората част носи интимистки привкус, а третата очертава един по-философски насочен поглед към себе си и към другите. Краткостта на формата в творбите от третия цикъл е нарочно търсена, за да не се стопяват възприятията, едва родили се; и да се концентрира вниманието върху същността.

От естетизацията на липсата и болката, през плача на сърцето, до полетът-като-падане – така е очертана скàлата, по която се движат сетивата. И на автора, и на читателите.

…малко ми е любовта
и не стига за птичките, пчеличките и целия свят
дори за теб не стига
а за мен съвсем…

       „Имане“, стр. 11

Градиране на чувствителността; състояние на безпомощност, което може да скъса струните на душата в „Песен“, с. 37:

…струна плаче
с глас
и умира

Полетът, колкото и странно да е, може да бъде и с обратен знак. Не нагоре, във висините, а надолу. В бездната.

…дъното е обятие

       „Полет“, стр. 60

Тишината, която в началото е обяснима; т.е. онази необятна класическа тишина между думите на двама души, в „Последното стихотворение“ (с. 75) се трансформира в лична. Едно-лична. Най-страшната тишина: тази на самотата.

в тишината
е само вътрешния ми звук

Отблъскването на душите е необратимо. Центробежни сили ги откъсват една от друга. Те като че ли се самозавихрят, за да се разсеят; или още по-точно – да продължат да съществуват, но разбягвайки се в противоположни посоки. В най-тъмните и тъжни ъгли на една галактика, ужасяваща със своята мащабност; и без никаква възможност за нова среща. Вероятността е равна на нула.

…а сродната душа бог дава
само за сравнение

       „Сродни души“, стр. 21

Издигнатите стени са неразрушими. Високите огради изпълняват не само защитни функции. Те са израз на отчаянието; но отчаянието-като-смърт:

…зад високата ограда
пазя се
да не влезе някой
да ме докосне с нож или устни…

       „Едно кафе“, стр. 32

Сред глухия тътен на вътрешните тишини на всеки, се прокрадва още един звук-мисъл – болката. Тя е в недоизреченото, премълчаното, преглътнатото със сълзите, никога не споделеното.

Защо ли?

…защото какво е болката
освен най-лесното

       „Абстиненция“, стр. 10

Вероятно всеки читател ще открие своето съкровище в стиховете от тази книга, и без да прочете 7+1 отговора в края й. Вместо заключение ще отбележа, че аз продължавам да се колебая в тълкуването си на термина. Но вече зная какво представлява поетическия еквилибриум на Таня Николова.

Устни, превърнати в нож. Неуловимо.

Целувка, която оставя белег.

Незаличим.

ВСИЧКО  Е   ЛИЧНО

за поетичната книга „Морз” на Таня Николова, изд. ”Буквите”, 2016г.

от Нели Лишковска

Всичко е лично, твърди Таня Николова.

И наистина, в нейната поезия открих два типа „личен интерес”,който прозира във всяко стихотворение.Първият се развива по хоризонтална линия. Стремежът е да се разбере до какво ще доведе съществуването.Какво е приготвило битието на всеки един от нас. Какво именно ще се случи, така като си живеем, чувстваме, дишаме. Вторият представлява поредица от вариации, които се натрупват по вертикала.Една спиралоподобна нишка от дъното към върха. Това, което интересува авторката(а и читателя,струва ми се) в дадено събитие, е неговата същност. Друга особеност на „личния поетически интерес” на Таня Николова е, че в първия случай елементите са подредени последователно един до друг.

…а аз не съм аристократ

и нямам пенсия по болест

нито идея за бъдещето

„Апокалипсис”

Още по-ясно това е показано в „Vive la revolution”:

В новия ми филм

главният герой не знае за какво става въпрос

героинята е от друг сериал

сценарий няма и режисьорът е пиян

но статистите са по местата си

ще се получи

 Във втория – епизодите сякаш се заместват един друг.Полагат се като мазки на четка един върху друг.Придобиват семантичен и логически релеф.

…бях прочела доста неща по хоризонтала

и по-малко по вертикала

обаче усещането да полетиш или пропаднеш е несравнимо

и го пожелах този полет…

„Запазена марка”

Или тук:

…и да повярвам

че едно голо обичам върху душата

е достатъчно

„30 сребърни сълзи”

Още една характерна особеност, която не мога да подмина е, че цикличната вертикална конструкция на заместването е в опозиция на еднопосочната хоризонтална композиция на натрупването. Противопоставянето в едни стихотворения е почти недоловимо, но в други – е рязко и категорично.

Известно е, че поезията се изгражда главно върху симетрията, върху повторението или т.нар. пространствен ред.Прозата от своя страна е изградена върху причинно-следствени връзки(логически ред) и върху последователност във времето(темпорален ред).

В „Морз” се откриват и двата типа организация на текстовете. Елементи от двата вида се срещат винаги едновременно в една и съща творба.

…опитах да го кажа хоризонтално – не ми се получи

и си го написах както ми идва и както мога

стихотворението или разказа или пиесата или

книгата

вертикално

като полет в неизвестното…

„Библиотеката на живота”

Във фотографията съществува един особен метод, наречен методът Галтън.При него всички кадри са прозрачни и крайната картина/образ може да бъде видяна и разчетена само когато всички фотографии се поставят една върху друга.

По подобен начин стиховете от тази книга могат да се възприемат като отделни художествени произведения, но могат и да се наслагват едно върху друго.Така ситуирани, те вече придобиват допълнителен и по-мащабен смисъл.

Както винаги, оставих за накрая моя фаворит.И също както винаги, него няма да го коментирам.Надявам се, всеки читател сам да построи своя собствена „картина на Галтън”, показваща скритите значения, наредени по спиралата на поезията.Високо.Горе.

ГНЕТ

в мазето призраците са живи

удрят по вратата

не ми се слиза тази вечер

при тях

да ги нахраня

Здравей, Таня, прочетох книжката, но за съжаление няма да мога да напиша рецензия. Розалия Ликова казваше, че всяко поколение търси своя глас в различие с предходното. Съгласна съм с нея. И въпреки това не мога да приема разказите за живота на поета за сполучлива находка особено ако в тях се споменава алкохола. Тъй се е получило при теб в първата част на книгата. Разбира се и в нашата и в световната поезия има големи пияници, но те някак не споменават алкохола и последствията му в стиховете си. Например – един Биньо Иванов, който е своеобразен и модерен в търсенията си поетически. Освен това – за да напиша рецензия книгата трябва да ме грабне. Тук не се получава някак. Вероятно това е плод на моите поетически университети, аз съм традиционен автор в стиховете си, възпитан от нашата и чужда класика. От стиховете ти харесвам по-кратките – особено „Сезоните на любовта“, което е чисто и някак кристално. Струва ми се, че е трябвало да имаш редактор, който би ти помогнал в подреждането. Първият дял – „Да надуеш гумената топка“ натежава и дава отражение на възприемането на цялата книга. Неловко е че ти отказвам, но това не значи, че книгата е слаба. Просто – не се срещаме. Вероятно има други, с които това се получава. Моля да ме извиниш за огорчението, което ти предизвиквам, но предпочитам да съм ясна в отговорите си. Наистина ти желая хубава пролет и чудесни дни. Сърдечно.

Рада Александрова

бележка-оговор на молбата ми за рецензия, публикувана с разрешението на автора

Рядко в съвременното ни поетично пространство се пише и издава гротеска. А Таня Николова така е определила сама своите стихове, подредени в новата й стихосбирка „Калейдоскоп“. Това от една страна ни подсказва, че авторката гледа на света и на себе си не само с чувство за хумор и самоирония, но и с лека критичност, а от друга се опитва да ни провокира ние също да станем съпричастни на поетичните и философските й инвенции. Николова признава още в предговора, че това е книга – експеримент и на мен ми се струва, че този експеримент е успешен. Провокациите са на всички нива – и в подредбата, и във формата, и в цялостното внушение, което „Калейдоскоп“ демонстрира – точно като онзи детски уред, в който поглеждайки сред шарените стъкълца, можеш да откриеш неподозирани цветни образи, видения, красиви форми. Заглавието на стихосбирката „Калейдоскоп“ (от древногръцки „уред за наблюдаване на красиви форми“) от своя страна е като антоним на „гротеска“ и това за сетен път идва да ни покаже, че в тази книга всичко има своя семантика. Не се случва често някой от вече познатите в различни литературни среди съвременни автори да се върне назад към творчеството си, да поизтупа от прахта на времето първите си поетични опити и да ги сглоби в съвсем нов ръкопис, подреден с някакъв вътрешно хармоничен контекст. На всяко младежко стихотворение има рефлексия от съвременния лиричен говорител. В стиховете на Николова има експерименталност, провокация, но и теми и истини, прастари като света. Тук са и любовта, и липсата на любов, и разочарованието, и болката, и отчуждението, и страха… Голяма част от  стиховете са в мерена реч, хитро прикрита зад наивистични рими и образи, но общото им внушение издава познание и дори тъга. Свободните стихотворения в колекцията пък са като противовес на уж незрелите римувани поетични послания на младостта. В тях сякаш говори сегашния глас на лирическия герой – той звучи доста по-уверено, по-примирено, по хладно, по-мъдро, по-тъжно и скептично, докато младежкият, скрит между римите, все още се бунтува и не желае да влезе в каквито и да е норми не само на поезията, но и на битието. А някои от стихотворенията в „Калейдоскоп“ са като образец за съвършенство.

Например „Ангел“:

снощи гледах снимки на красиво момче

модел на известни дизайнери

нито мъж нито жена

андрогин

съвършен

и разбрах защо не прие моята роза¹

та кой ангел отглежда цветя?

Или „Ябълка“:

трябваха ми години да прозра

че всяка реалност е

моя¹

Или „Постфактум“:

била съм наивна

раздавайки сливи¹ за смет

любовта е в друга приказка

Сякаш авторката е надградила усета си за поетичното през годините – макар и в по-кратка форма, но казваща повече, отколкото побират думите. Противовес на онова младежко многословие, с различна лексика, но въпреки това и то с правото да бъде чуто. Смятам, че стихосбирката „Калейдоскоп“ на Таня Николова ще намери своето достойно място в разноликия пейзаж на съвременното ни поетично пространство.

Станислава Станоева

Таня, здравей! Чета ти книгите една по една, една през друга, напред назад, връщам се на някои неща и ги гледам втренчено, сякаш така ще изтръгна още смисъл от и без друго разтърсващите ти формулировки на обичайните, злободневни и скучни неща…Направо изумително е как владееш свръх-кратките форми! Колкото по-малко думи – толкова по-раздиращ ефект!  Възхищавам се, (и завиждам благородно – аз това не го умея, и няма да го про-умея никога)! Благодаря за удоволствието от четенето! Странно, едно време по събитията не помня такъв ефект като плесници да са имали стиховете ти, може би си чела по-дългите…Истината е, че интимността между страниците допринася, а позата пред аудитория и микрофон някак раздърпва мисълта, особено ако тя е скрита само в броени думички… А бе изобщо – поздравления за самодисекцията: хем безпощадна, хем безпристрастна, хем по хирургически – без всякакво съчувствие. Но професионална! Скалпел в уверена ръка!Браво!

В ера, когато изкуството интензивно изследва своите граници, под натиска на технологиите и добавената реалност на интернет и социалните мрежи, пиесата „Шшшт“ на Таня Николова е чудесно предизвикателство към съвременния театър да разгърне многообразието си от изразни средства, за да въздейства многопластово на публиката и отправените към нея послания.

„Шшшт“ създава свят, в който въпросите за идентичността, творчеството и обществените норми се преплитат в незабравимо изживяване, което оставя трайно впечатление и провокира размисъл, изгражда сюрреалистичен лабиринт на самопознанието, в който поетиката и абсурдът разсмиват през сълзи и натъжават през усмивка.

„Шшшт“ е жанрово ветрило от комедия, драма, фантастика и магически реализъм (с пряко намигване към „Майстора и Маргарита“). Посредством взаимодействията между героите, техните стремежи, емоции, социални критики и вътрешни конфликти „Шшшт“ дебатира същността на човешкото съществуване, въвеждайки темата за вечната борба със самия себе си; за непрекъснатия стремеж към творческо изразяване; за ролята на изкуството в живота; за силата на въображението; за личната свобода и самоизразяването; за значението на любовта, приятелството и взаимопомощта – все теми от ключово значение за разбирането на нашето собствено място в света. Цялото това многообразие е поръсено с щипка зрял феминизъм.

Персонажите са ярки, емоционални, наситени с ясна символика. Диалогът люшка публиката между фантазията и реалността, докато наративът се движи гъвкаво, изграждайки комплексна сюжетна мозайка, която хем държи зрителя в гъделичкаща екзистенциална безтегловност, хем го държи здраво на стола със залепено внимание в напрегнатото очакване за следващата изненада и сюжетен обрат.

Обобщено, пиесата разкрива вътрешните конфликти на главната героиня – поетесата Шшшт е затворена в свят на демони – и симпатични, и плашещи, които имат „цветове и имена“, демони, които създава и среща в огледалото на отношенията между реалността и илюзията, докато се лута, изправена пред житейски предизвикателства. Персонажите дефинират себе си през теми като идентичност; креативност; борба за (само)изразяване; свобода на словото; ценност на творчеството; самоопределяне; търсене на стойност и промяна през различни маски и лица на любовта, властта и ограниченията на реалността.

„Шшшт“ не просто разказва история, а чрез своите персонажи разиграва на сцена творческата идентичност в сблъсък с обществените норми – чрез изтънчена смесица от реализъм и фантазия, през пътешествие из лабиринтите на самооткриването на твореца.

Въпросите, които пиесата поставя, са разнообразни, но силно засягат изкуството на писането, на самоизследването и трансформацията, на освобождаването, изобщо на връзката на твореца с вътрешния му и външния свят. Драматургията е динамична, с плавни преходи между реалност и фантазия, които предоставят възможност за различни нива на интерпретация. Яркият символизъм и изобилието от алегории обогатяват посланията, подтикват аудиторията да съзира по-дълбоки значения „зад видимото“.

Пиесата разгръща сложни и многопластови житейски избори чрез нестандартни наративни техники и драматургични похвати, обследва процеса на създаване на изкуство и влиянието му върху живота и възприятието на хората въобще. Образите на персонажите са с живи и разнообразни характери и мотивации. Драматургичното разделение между двата свята – на Земята и Марс, носи не само символен заряд, но и метааспект с емоционален контраст.

През диалозите и монолозите Таня Николова обсъжда и философски въпроси, естетически и лични прозрения, които допълнително уплътняват профилите, вътрешните и външни преобразявания на героите.

Протагонистът, поетесата Шшшт, е сложна личност, която преживява своята интимна борба между истината и лъжата, между творчеството и самозаблудата. Тя е и обобщаващ образ на творчеството и въображението, на съвременния писател, който се противопоставя на обществените предразсъдъци и ограничения, за да открие своя глас и идентичност в един емоционално наситен с мистерии и противоречиви идеи свят.

Другите герои – Зеленият, Розовият, Председателката и Хруси – символизират различни аспекти на обществото и стереотипните социални роли, едновременно с което са и пряк изразител на вътрешните конфликти на Шшшт.

Зеленият, Съпругът на Шшшт, чиито действия и реакции допълват сюжета, е и алегория на брака и взаимоотношенията между мъжа и жената.

Розовият: Поет и магьосник, е носителят на силата на въображението и неочакваните обрати в сюжета. Символ е на магията на изкуството, която проникват в реалността и я променя.

Хруси: Младата поетеса, която влиза в конфликт с Шшшт, е носител на алтернативното виждане на творчеството и поезията, на различните стилове и подходи към изкуството. Председателката на Клуба на писателите в Психиатрията представлява институционалната власт и нормите, които се противопоставят на творчеството и свободата на израза.

И публиката има представителство в пиесата под формата на различни герои, някои от които са животни, други имат човешки имена, а един по-особен персонаж е Компютърът Ной, който ту има глас, ту е просто екран.

Поезията играе ключова роля в пиесата. Освен че показва в действие красотата и удоволствието от творческия процес, Таня Николова я ползва и като инструмент за самооткриване и средство за комуникация между героите и техния вътрешен свят, като мост между реалността и фантазията – проводник на чувства, мисли, желания. Взаимоотношенията в стихотворна форма, изразени чрез диалозите, украсяват текста и обогатява езика, спомагат зрителската емпатия към вътрешния свят на героите. Диалогът в стихотворна форма създава мелодична атмосфера в драматургията, придава приятна за изживяване музикалност, дълбочина и значимост.

Пиесата разкрива и няколко ключови аспекти от феминистична гледна точка. „Шшшт“ подчертава важността на женския глас и перспективата му в литературата и извън нея.

Текстът представя силни женски образи, които разбиват традиционните стереотипи и подлагат на изпитание очакванията за ролята на жената в литературата и в изкуството въобще. Главната героиня, поетесата Шшшт, преминава през процес на самооткриване и еманципация, с което и темите за творчеството, самоизразяването и личната свобода се преплитат с въпросите за ролите на половете, предизвикват осмисляне на социални норми и очаквания към жената като творец. Представят борбата на поетесата за автономия и самоидентификация в няколко плоскости – и като творец, и като жена, и просто като човек, който трябва да посрещне младостта и остаряването, с прилежащите им ограничения и ползи.

В заключение, „Шшшт“ е интригуваща, многослойно обогатяваща обществения дискурс пиеса, с оригинална сюжетна линия и иновативна драматургия, която би прибавила очарователна стойност към съвременния театър.