Еквилибриум

Можем само да се радваме, че в съвременния български литературен живот излизат във второ издание не само книги на официозни поети, но и книгите на една приватна поетеса като Таня Николова, ако трябва да използваме многозначителния израз на Атанас Далчев. След второто издание на “Толкоз” днес имаме удоволствието да четем и препрочитаме и второто издание на стихосбирката “Еквилибриум”, която изненадва най-напред с намека за безпричинността на съкровеното и съществуването в човешкото битие:

нямат причина сълзите

нямат причина усмивките

нямат причина стиховете

няма причина самият живот

Това странно на пръв поглед заявление на лирическия Аз в стихотворението “Триединство” ми напомня за безпричинната сълза на любимата в едно от любовните стихотворения на поета Иван Николов. За разлика от Аза в поезията на Иван Николов лиричесният Аз в поезията на Таня Николова прави невероятното на пръв поглед поетическо откритие, че цялото съкровено битие на човека няма причина в смисъл, че то не е обвързано чрез причинно-следствена връзка със събитията на тленното човешко съществуване и е богодарено по своята същност.

Забележително е стремлението на Аза в поезията на Таня Николова да осмисля вечното и физическото продължение на човека чрез потомството му:

КЪДЕ СЪМ АЗ

в картините на дъщеря ми

може би в тихото, може би в тъмното

може би в липсата на сянка

или в четката

или в окото

или никъде

освен в кръвта която получих и дадох

там в бъдещето

И тук отличителното в поетиката на Таня Николова е търсенето не на следствията, а на същността в човешкото битие. Чадородието е пресъздадено не чрез незначителните подробности, а чрез приемо-предавателството на кръвта, в която, библейски погледнато, “е животът на тялото”.

Този стремеж към пресъздаване на същността личи и в метафоричното поетическо определение за духовността като жива вода, която става у човека “извор, който извира за вечен живот”, както и за смисъла на духовността като същина на творческото призвание.

В стихотворението на Таня Николова “Тайната любов на една домакиня” има и една прекрасна перифраза на прочут стих на Ботев от баладата “Хаджи Димитър”, чрез който лирическият Аз, самоиронизирайки се, пресъздава големия обхват на отминалото време, прекарано в търсене на златната среда между наложителността на недолюбваното от Аза “трябва” и доброволността на собствения избор да се потрудиш в сферата на полезното:

в търсене на компромисен вариант

настана вечер, месец изгря

Такова майсторство в изграждането на модерния стих може да се забележи, що се отнася до европейската поезия, само у поетеси от ранга на немската авторка Улрике Дрезнер, например, която по подобен виртуозен начин вплита стих на Хьолдерлин в един от своите поетически шедьоври.

В стихотворението “Гняв” лиричесният Аз, разработвайки на сериозно или поне самоиронично ироничния мотив “сто тояги” от поговорката “Сто тояги на чужд гръб са малко”, стига в поантата до блестящото поетическо откритие за богодареността като същина на човешкото щастие:

…сто тояги и на мен

ако някога забравя

че щастието не е собствен успех

не е награда

а подарък

Поначало за лирическия Аз в поезията на Таня Николова открояващото се е една рядко срещана съсредоточеност в смисъла на нещата:

а смисълът, за който нищо не си казахме

със сигурност е в моя мозък

(От стихотворението “Виждам стихотворението”)

Прекрасна е и изящната ирония, с ноято лирическият Аз в стихотворението “Истанбул II” изобличава духовното самохвалство:

И чужденецът благува в цветното опиянение

на синия си свят

незрящ за десанта на червени

полумесеци и звезди

парашути и кошове с права вяра

Изключително силно е и в стихотворението “Има едно селце” откритието на Аза за изчезването на човешката личност от електронната социална мрежа с парадокса на хората, които вече не са между живите, но присъстват в Интернет със същата убедителност, която профилът им е имал и приживе:

някой ден ще спра да идвам

някой ден и мястото ще изчезне

заедно с архива

и всички нас

толкова живи, толкова живи

Стихосбирката на Таня Николова “Еквилибриум” е съставена от три раздела – “Да надуеш гумената топка”, “Пристанище за неудачници” и “Знак за равенство”. Заглавието на втория раздел – “Пристанище за неудачници” – би било, с оглед на Далчевия фрагмент за човешкия живот, който е “в края на краищата e един неуспех”, подходящо мото за земното битие, но в едноименното стихотворение внезапно се появява разковниче на успеха:

ще изтрия всички книги на

духовни учители

Всъщност лирическият Аз в поезията на Таня Николова предпочита не познаването на буквата на духовното, а живата духовна опитност, която дарява “покой на душите”. В този смисъл художественото, като своеобразен израз на пресъздаден духовен опит, е избраното средство за познанието на утехата на Истината. Споменаването на нобелиста Хемингуей като един от образците за добра литература е и намек за същността на високото изкуство като надмогване на безутешността на личния животопис.

В любовните стихотворения от новия поетически сборник на копнежите по любимия със своята неизразимост, както е в стихотворението “Лабиринт”, приличат на онези неизговорими думи, които апостол Павел чува в едно от откровенията, дадени му от Бога. Но речникът на Аза в тази поезия в никакъв случай не е беден и шедьоври като тристишията “Компенсации или колко струва любовта”, “Две в едно” и “Контрол” са великолепно доказателство за това:

мъже

строят Тадж Махал

в пустинята на сърцето ми

–

на свети Валентин

в чашата ми

лед на сърчица

–

крушите са се разлистили

без да видя как

а всеки ден ги гледах

И накрая, но не на последно място, стихосбирката “Еквилибриум” впечатлява с майсторството да се извая стихотворение от един-единствен стих:

Памет

дъното е обятие

С тези си постижения Таня Николова се нарежда до малцината на брой майстори на лапидарността в българската поезия – Александър Геров, Иван Теофилов, Владимир Попов, Борис Христов, Екатерина Йосифова, Янаки Петров и присъстващият в тази зала Марин Георгиев.

Маргарит Жеков

31.03.2019