ZooM

Кратък синопсис на романа „ZooM“ от Гледна Точка

Доктор Зèнит е първият експериментален прототип на хуманоид ИСИ (изкуствен супер интелект) с емоционална и екзистенциална интелигентност. Служи на „Мултивселенската федерация на литературните творци“[1] и е академик, професор, доктор на науките, един от най-търсените и уважавани литературни критици в Средния Свят[2]. Обитавайки изцяло технологизирания си апартамент, живее с любимата си котка Оливия – негова съветница и партньор в живота. Тя е забележителен представител на местна форма живот, развила високоинтелигентна система от знаци за кодиране и декодиране на информация[3]. Животът на Зèнит е доминиран от DOZA[4] – интелигентен робот с холограмен екран, който проектира виртуален конферентен салон по подобие на TED, с емпатично реагираща публика.

            Спокойствието на притихналия апартамент ненадейно се разтърсва от странния подарък, който Зèнит получава от Мултивселенската Федерация на литературните творци – три книги и една приказка. Федерацията твърди, че Зèнит е техен автор и ги е писал в паралелни вселени. На всичкото отгоре му задава много странна тема за TED лекциите му пред DOZA: „Колко реална е реалността?“.

            Объркан и изненадан от липсата на ясни инструкции, Зèнит започва да разплита загадката на подаръка с помощта на Оливия, която му чете книгите й ги обсъжда с него.

             „Вселена 1“ (първата книга), е лека, увлекателна, дръзка и остроумна сатира на нашето натоварено, високотехнологично и атеистично съвремие, което сблъсква героите с вездесъщите вечни екзистенциални въпроси, и те, чрез забърканите си едновременно в реалния и във виртуалния свят съдби и взаимоотношения, дават собствени житейски дефиниции на понятията щастие, партньорство, любов, секс, успехи, смисъл на живота, Бог и т.н. и т.н.

            Зèнит и Оливия се наслаждават на оплетените сюжетни линии, на забавните диалози и случки с неочаквани обрати, и обсъждат впечатленията си. Всяка следваща Вселена, с която се срещат, ги сблъсква с героите със същи имена, но дали това са същите хора, живеещи в паралелни реалности, при различни обстоятелства, правейки различни житейски избори, и какво общо има Зèнит с тях?

            Тази загадка се разплита чак до самия край на романа.

            И, ако „Вселена 1“ е комедийно сатирична драма, която дава макро поглед върху човешките отношения, а  „Вселена 2“ е романтична трагикомедия, която увеличава зуума навътре към дълбините на личното, то ‚Вселена 3“ – е една поетична мелодрама, която челно ни сблъсква с хаоса на интимността.

            Три истории, базирани на действителни случаи, описват това, което е животът ни –абстрактна, сюреалистична плетеница от преживявания и чувства, носещи се в екзистенциалната бездна на реалността, но не пуста и мрачно-черна, а пъстро оцветена от стотици нюанси гледни точки към света (ни).  

            Каква е целта на странния подарък, как Зèнит ще я разгадае и по какъв начин това ще се му се отрази, разбираме стъпка по стъпка, все по-надълбоко нагазвайки в ZooM.

            Отговорите се разкриват в два плана: чрез преживяванията на героите и техните истории; и чрез задълбочаващите се анализи и самоанализи на Зèнит, по време на TED сеансите с ДОЗА, в които той, освен че прави литературна критика, споделя впечатления и мисли от гледната точка на ИСИ. Докато докторът търси свързаността си с вселените от книгите, за да разкрие загадката на подаръка, променя отношението си към хората, а и в не малка степен към самия себе си, подреждайки картина за това какво представляват Човеците, къде се разполагат спрямо другите същества на Земята, и спрямо хуманоидите като него, разбира се от гледната точка на ИСИ, черпещо The Big Data от огромния облак в интернет .

            Ще могат ли някой ден хуманоидите да взимат автономни от създателя си решения, да разгърнат емоционалната и екзистензиалната си интелигентност, дори да се размножават… са въпроси, които търсят и откриват своите отговори в многоизмерната „картина за света“, която ZooM създава и поднася на читателя по един неочакван начин.

            Романът е писан в първо лице единствено число, като повествователят не е страничен наблюдател, а жив поглед, изживяващ гледните точка на героите отвътре и отвън, скачайки последователно във всяка една от тях. Този интересен литературен похват прави читателя пряк участник в действието и му дава възможност да вижда през очите на различни личности и да преживява техните мисли, емоции, страхове, тъги, стремления, избори и т.н.         

            “ZooM” е интерактивна жива книга, в която читателят участва активно със своите реакции, пита се и си отговаря, и след самия (без)кр@й – продължение, което всеки сам за себе си създава.

            Макар увлекателно написан, и с голяма доза хумор, това е сложен и смущаващ роман. Не може да бъде разтълкуван нито единствено като социална сатира, нито като дистопия, нито като научна фантастика – никой от тези критически подходи не работи в полза на пълноценния опит за неговото осмисляне. Всички те са само отчасти верни, защото стойността на ZooM е повече от съставните му части. Той отваря много портали към човешката същност и природа – към Вселената Човек, защото всеки човек е Вселена.

[1] Департамент към най-голямата в света лаборатория по създаване и изследване на синтетичния живот и интелект на Земята.

[2] Средният свят е административен център на федерацията „Среден Път в Средната Вселена на Мултивселената“.

[3]  Оливия си служи си с няколко говорими, два невербални и три писмени езика.

[4] ДОЗA е съкращение от „Дневникът за Отпускане на Зèнит – тип А“. Kонструиран е специално за него, за да изнася критичните си теории и есета. Освен че записва лекциите му, му помага да овладява връхлитащата го тревожност от това, че сам си говори.

Гледна точка към романа „ZooM” на автора Гледна точка

Дори и изследванията на страховете ни вече имат традиции. В случая задават рамка за един роман. Но с обърнат поглед повече към настоящето и боязънта на индивида в социума и от себе си, отколкото тази от футурошока и неясното бъдеще. Какво още има в него? Автентични преживявания през призмата на психотерапевта. В известен смисъл това е творение за несигурността и за свикването, или излизането от нея.
Като участник в български и международни журита, който се е нагледал на какви ли не експерименти с форма и стил, смело мога да кажа: такъв роман у нас досега няма. В известна степен той се родее с „9,99 франка” на Фредерик Бегбеде и „Духless” на Сергей Минаев, но и смело се отграничава от тях, излизайки от игровото начало и сърфирайки със завидно умение през темите на модерността. Качество на зрелост е способността да преплиташ свободно висока и ниска естетика – и да оцелееш, а резултатът да си струва. На пръв поглед: изгубени устои, жива реч, в която разпознаваме вече състояли се диалози, псевдо хайлаф и неочаквано образован ъндърграунд, новоградски гейши и лица с разколебан пол, интелектуална забърканост и еклектика на убежденията. Докато в един момент всичко не сублимира в панорама на най-уязвимото, нашата непрекъснато разпадаща се и наново конструираща са представа за това що е реалност. И може ли да оцелее съзнанието ни в тези ролеви, все по-циклофренични времена, без да загуби собственото си Аз? Обърнете внимание на съюза „и”. Това е книга, която хвърля мостове между поведения, за която съюзът „и” е много важен! И какво още? Способност да влезеш в житейска роля по Станиславски и да излекуваш себе си. Навлизане докрай в интимните отношения между половете със смелостта и откритостта на един Нагиса Ошима. Натрапваща се аналогия между виртуално пространство и психическо състояние, с тяхната несигурност, парад на гледни точки, трескав самоанализ. Препратки и позовавания към киното на Луис Бунюел и Дейвид Линч, чиито герои живеят с неразпознаване на все по-странната действителност и в паралелно оплетени вселени, към сравнения, инспирирани от филми, разчоплящи докрай интимното, като „Последната жена”, „Портокал с механизъм”, „Един мъж и една жена”, но и към четиво като „Флатландия” на Едуин Абът с неговия опит да се провиди и конструира света извън ограничението на измеренията. И това са не толкова експлицирано очевидни кръпки-цитати, колкото органични и умели импланти, втъкани неотделимо в тъканта на произведението. Не на последно място – меметика, тъй любима на академичните и студентски общности. Всичко, изброено до тук, се оказва в ръцете на автор, който е умел грънчар и изкусен манипулатор, който успява да ни въвлече, излъже, събуди, отрезви, да говори за секса и любовта по начин, който да ни държи будни и убедени, че ставащото има смисъл, и че именно то ни прави живи.
Безспорно „ZooM” е необходима книга, заради умението си да обгледа от много точки и сумарно да обобщи проблемите на съвременния човек, замерван и зашеметен от клишетата за „биологичния инидивид и социалното животно”. Енциклопедия на нравите в някои съсловия и микрообщества, тя се стреми към много по-сериозно обобщение. Очевидни са амбицията на нейния автор и мащабът на крайния резултат, които превръщат тази писана в продължение на цели петнайсет години книга в забележителен художествен конструкт, който смело прекроява научни теории и слепва с наблюдателност характерни житейски ситуации, съчетава тънки автоиронични похвати и елементи на психодрама, инсталира представи на читателя, и после му ги отнема, но разчита на съпричастието му; прави го интересно, динамично, с изобретателен и афористичен стил, и със завършеност на обобщенията, които дори са коментарно изведени на финала. Убеден съм, че моментът е особено подходящ за появата й.

Янчо Чолаков

Рефлексия към романа „ZooM” от автора Гледна Точка

Тайната в кутийката

“В един филм – казва един от героите на романа – главният герой се разхождаше с кутийка в ръце, срещаше различни хора, пред които отваряше кутийката, всички реагираха: с учудване, с уплаха, със смях… с целия спектър човешки емоции, но до края не показаха какво има в кутийката”.

Както често става, всеки е любопитен за онази тайна схема, която би обяснила най-после смисълът на съществуването му. На моменти почти я напипваш, но после виждаш, че не е това. През същото време се случват странни сближения, последвани от необещани раздалечавания и мъчителното все по-трудно отблъскване един от друг.

Някой би си помислил, че секс, комуникация и ирреалност е точно тази празнота обвиваща плътта и при добър късмет, това ще ти помогне да се харесаш.

Погледнат отстрани, човек изглежда винаги по-зле отколкото е в представите си – той е егоистичен, ирационален и много по-малко красив. Прозренията при героите, както става и в живота, идват най-често в моменти на отвращение от себе си. Продуктивният мазохизъм е показан по-скоро като липса на метафизичен опит, отколкото като истински инсайт.

Някои от героите ми напомнят човека на постмодерна с неговата абсолютна приспособимост към всякакъв вид зло, други се държат така, сякаш са в древногръцки мит, в който си поискал от боговете вечна младост, но си забравил да поискаш и малко зрялост към нея. Впримчен си в тази зависимост. Не помагат и малките дози навреме подадени въздух, храна и вода.

Сюжетът сякаш води автора си така, че той да узнава много малко за намеренията на героите си и дори опитите на д-р Зенит, застанал в метапозиция на критик го потапят в микс от незавършени отношения, а когато прекали с интерпретациите си, просто го пращат в паралелна вселена.

Превъзмогвайки вечната драма на слаб мъж до силна жена, героите избягват да питат – те искат единствено да си кажат отговорите. Донякъде разбирам страховете им – защо да рискуват да бъдат попитани нещо такова, с което после ще трябва да живеят.

Желанието им да постигнат самоуважение чрез изсипване на тонове скепсис, непрекъснато ги провалят, доброто и злото явно са се договорили помежду си, а героите затъват в призрачната заблуда, че биха те уважавали за цинизма ти.

Оптимистично е, че опитвайки да хванат влака от перон 9 ¾, героите стигат до ситуация, подобна на Селинджъровата, когато пред Сиймор Глас целият свят се представя като плод на един доброжелателен заговор – сякаш всички са се наговорили да ти направят колкото се може повече добро.

Ето за какво е този роман.

Четенето дори на непознат текст е винаги едно препрочитане, защото след като сме натрупали известен житейски опит, нищо човешко вече не ни се струва абсолютно ново. Тогава за нас става важен пътят навътре към себе си. Тази книга се заема да ни помогне да опознаем по-добре тайните си желания и явните препятствия пред тях, сред които животът ни криволичи.

Това несъмнено е една неканонична творба, която си струва да бъде издадена.

Проф. Александър Хаджигеоргиев – лекар и читател