ШШШТ

Пиесата „Шшшт“ на Таня Николова може да се определи като трагикомедия с елементи на антиутопия предвид развитието на сюжета в два условни топоса – на Земята и на Марс.

Това е съвременно драматургично произведение, създадено в естетическите категории и стилистиката на постмодернизма. Текстът е изпъстрен със скрити и явни цитати и автоцитати. Откриват се цели редове, фрази и препратки към творчеството на Н. Й. Вапцаров, У. Шекспир, Х. К. Андерсен, Дж. Оруел и др. При многослойното изграждане на персонажите са използвани семиотични кодове от руския фолклор („къща на кокоши крака“), приказните парадигми на вълшебното и чудното („Червената шапчица“, „Алиса в страната на чудесата“, „Алиса в огледалния свят“), легендарното и митичното (Медуза: „…който ме погледне, ще го вкаменя в стихотворение…“), символичната монада на Злото и Дявола (Котаракът като аналогия на персонажа от „Майстора и Маргарита“ на М. Булгаков) и т.н. В III действие като изображения на стената се появяват портретите на Пачиоли, Паганини, Яворов … с перуки на Мерилин Монро.

В основата на идейната концепция са залегнали динамичните процеси на съвременното литературно – но не само! – общество, нагласи и нрави. На преден план е изведена екзистенциалната криза на изкуството чрез монолозите на персонажите за смисъла на творчеството и/или отказа от него. Не е подмината и темата за Лудостта, опредметена в III действие, където героинята Шшшт се намира в психиатрична клиника. Неслучайно тази част е озаглавена „Апокалипсис“. Откровението, но не като унищожение или самоунищожение, халюцинации, разрушение и смърт – а като възкресение и ново начало. Тук Шшшт изнася прощално представление пред пациентите, преди да напусне родния Марс и да отпътува към Земята, където вече е здрава, но не пише. Не твори.

Липсата, или по-скоро – отказът от творчество, всъщност е равносилно на смърт. В последното действие Шшшт е на Земята, в Библиотеката, където се запознава с младата поетеса Хруси, която е нейна почитателка. В този образ е вложен един неугасващ копнеж по творчество, явява се олицетворение на живата надежда.

Пиесата „Шшшт“ представлява целенасочен емоционален пренос на ментални и психически състояния между измеренията – реалното, на света около нас, и иреалното, въображаемото, фантазията на изкуството. Това постмодернистично драматургично пано е изпъстрено с литературни и философски транслации. Много от репликите на героите наподобяват семантични сенки, чрез които се осъществява по-дълбок идеен пренос; като фразите: „Защо са ти ръце?“ и „Защо са ти крака?“, които насочват вниманието към приказното начало и по-конкретно – срещата на Червената шапчица с Вълка.

Един любопитен акцент в пиесата е Огледалото, което се явява като смислооформящ компонент. В развитието на детето „фазата на огледалото“ е между 1 и 3-годишна възраст. В този период то се научава да разпознава себе си като отделен индивид. То е същество – различно, не-еднакво и не-единно с майката. Тук започва и оформянето на Аза. Егото се засилва постепенно, осъзнавайки своята мощ и възможности. Следващата „огледална“ фаза е предпубертетният стадий, тоест границата между детството и зрелостта. Човек започва да забелязва промените, които настъпват в собственото му тяло и новите усещания, но не винаги те са свързани с приятни изживявания.

Много често в този период при момичетата се наблюдава недоволство от лицето и фигурата, което е съпроводено от автоагресия, гняв и стремеж към самоунищожение (булимия, анорексия и пр.). В този период могат да се заложат основите на една бъдеща фобия.

Ейсоптрофобия (катоптрофобия или още спектрофобия) е ирационалният страх от огледала. Тя се среща сравнително рядко като болестно състояние и е силно персонализирана. Някои пациенти се страхуват от собствения си образ, други от огледални повърхности, а трети от потенциалната връзка на огледалото със свръхестественото. Героинята ШШШт, виждайки отражението си, изпада в ужас, защото решава, че е стара и грозна.

Освен това още от древността огледалата се свързват с религиозни ритуали и суеверия. Смята се, че този предмет отразява душата на човека. Душата регенерира на всеки седем години. Оттук идва и най-разпространеното суеверие, че счупеното огледало прекъсва този процес и следват 7 години лош късмет. В много култури при смъртта на човек се покриват всички огледала в дома – поради факта, че смъртта може да се огледа и върне обратно. Друго вярване е свързано с това, че дяволът е създал огледалото, за да хваща в капан душите на починалите. Сред градските легенди, които са наследници на фолклорните митове и приказки, най-широко е разпространена идеята, че огледалото служи като портал между два свята.

Може би именно това депресира главната героиня – съзнанието, че границите между действителния и измисления свят не съществуват за нея. Мисълта, че ежедневното битие не се различава от фикциите на изкуството, и обратното.

В последните години психолозите говорят и за „огледална наркомания“. Според най-нови изследвания девет от всеки десет жени на възраст между 20 и 35 години не харесват отражението си. Жените страдат от комплекс за несъвършенство и депресия заради несъответствието между реалния образ и идеалния, който са изградили за себе си. Колкото по-малко се харесва една жена, толкова повече време прекарва, разглеждайки образа си, за да открие още и още доказателства за „несъвършенството“ си.

Огледалната наркомания може да се превърне и в синдром на Квазимодо на по-късен етап от развитието на заболяването. Този синдром се характеризира с хронично недоволство от себе си – отначало само от физическите дадености, но впоследствие и от личностни качества и умения. Оттук произтича и манията по пластичните операции и подобрения, с цел корекции на части от лицето и тялото. Ако състоянието се влоши, се стига и до дисморфофобия – заболяване, което се изразява в невротичен страх от физически недостатъци, повечето от които всъщност са мними и съществуват единствено във въображението на пациента.

Най-яркият пример за огледална наркомания в художественото творчество е, разбира се, злата мащеха на Снежанка. А до нея се нареждат съвсем реално съществували и съществуващи „персонажи“ – Майкъл Джексън и Лейди Гага.

Частите на пиесата отново са композирани на принципа на пъзела. Те са парченца от многоцветна картина, която се подрежда постепенно стъпка по стъпка. 

Не се игнорира и проблематиката, свързана с развитието на съвременните технологии и тяхното глобално навлизане във всекидневието на обикновения човек. Един от персонажите е Компютърът Ной, алегория на модерното състояние на социалните отношения от началото на ХХI век. Машината функционира в режим „свръхвиждане“, спира времето, прониква в пространството, във видимия и невидимия свят, в микро- и макро-космоса. В резултат на това се променя творческия процес, което се отразява и върху възприятията на хората, предизвиква ги към нов вид активност, нова рефлексия и мислене. Усъвършенстването на технологиите и виртуалните симулации размива границите на реалното и въображаемото, а предупреждението е, че това може да доведе до смърт на истината.

Като метафора на тези процеси е трансформацията на Змията. Тя се превръща в „сянката на Шшшт“, а после – в Човек. Змия – Сянка – Човек – един зловещ порочен кръг, без начало и край.

Цялото фиктивно драматургично пространство, създадено от Т. Николова в пиесата „Шшшт“, дава мощна енергия, която предизвиква повишена активност на читателските/зрителските възприятия, както и на читателските/зрителските сетива. Усещането от тази творба е като странна, чудновата симбиоза между литература, театър и кино. Като че ли идейният обектив на авторката се фокусира върху различни аспекти на битието. Позволява по-плътно приближаване до обектите, пряко наблюдение върху живота в миговете на самото му случване. Текстът е силно сензитивен, способен да възпроизвежда съвкупности от чувствени възприятия – зрителни, звукови, дактилни, от което преживяването може и да е в по-малка степен естетически конструирано, но със сигурност е по-автентично, по-сенсибилно.

НАДЕЖДА Г. ТОДОРОВА е български литературен и филмов критик и теоретик, психолог и писател. Завършила е „Българска филология“ (1995) и магистратура по „Литература, кино и визуална култура“ (2017) в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересите ѝ са в областта на културната антропология; фолклор и митотворчество; семиотика; социална педагогика; възрастова психология; етика и естетика; визуални изкуства; рецептивистика. Основни теми в научните ѝ статии са насилието в кинонаратива, интерпретации и рефлексии на агресията в изкуството. Има публикации в периодичния печат и електронните медии.

Автор е на академично изследване за френската Нова вълна и за двама от най-ярките ѝ представители – писателя Ален Роб-Грийе и режисьора Ален Рене: „Семиотични парадигми в киноромана „Миналата година в Мариенбад“(1961) на Ален Роб-Грийе и разширение на референциалната нееднозначност в едноименния филм на режисьора Ален Рене“(2018).

Член на журито на Третия международен психологически филмов фестивал с тема: „Създаването на филми като психотерапия“, организиран от Дружеството на психолозите в България (2022).

В ера, когато изкуството интензивно изследва своите граници, под натиска на технологиите и добавената реалност на интернет и социалните мрежи, пиесата „Шшшт“ на Таня Николова е чудесно предизвикателство към съвременния театър да разгърне многообразието си от изразни средства, за да въздейства многопластово на публиката и отправените към нея послания.

„Шшшт“ създава свят, в който въпросите за идентичността, творчеството и обществените норми се преплитат в незабравимо изживяване, което оставя трайно впечатление и провокира размисъл, изгражда сюрреалистичен лабиринт на самопознанието, в който поетиката и абсурдът разсмиват през сълзи и натъжават през усмивка.

„Шшшт“ е жанрово ветрило от комедия, драма, фантастика и магически реализъм (с пряко намигване към „Майстора и Маргарита“). Посредством взаимодействията между героите, техните стремежи, емоции, социални критики и вътрешни конфликти „Шшшт“ дебатира същността на човешкото съществуване, въвеждайки темата за вечната борба със самия себе си; за непрекъснатия стремеж към творческо изразяване; за ролята на изкуството в живота; за силата на въображението; за личната свобода и самоизразяването; за значението на любовта, приятелството и взаимопомощта – все теми от ключово значение за разбирането на нашето собствено място в света. Цялото това многообразие е поръсено с щипка зрял феминизъм.

Персонажите са ярки, емоционални, наситени с ясна символика. Диалогът люшка публиката между фантазията и реалността, докато наративът се движи гъвкаво, изграждайки комплексна сюжетна мозайка, която хем държи зрителя в гъделичкаща екзистенциална безтегловност, хем го държи здраво на стола със залепено внимание в напрегнатото очакване за следващата изненада и сюжетен обрат.

Обобщено, пиесата разкрива вътрешните конфликти на главната героиня – поетесата Шшшт е затворена в свят на демони – и симпатични, и плашещи, които имат „цветове и имена“, демони, които създава и среща в огледалото на отношенията между реалността и илюзията, докато се лута, изправена пред житейски предизвикателства. Персонажите дефинират себе си през теми като идентичност; креативност; борба за (само)изразяване; свобода на словото; ценност на творчеството; самоопределяне; търсене на стойност и промяна през различни маски и лица на любовта, властта и ограниченията на реалността. 

„Шшшт“ не просто разказва история, а чрез своите персонажи разиграва на сцена творческата идентичност в сблъсък с обществените норми – чрез изтънчена смесица от реализъм и фантазия, през пътешествие из лабиринтите на самооткриването на твореца. 

Въпросите, които пиесата поставя, са разнообразни, но силно засягат изкуството на писането, на самоизследването и трансформацията, на освобождаването, изобщо на връзката на твореца с вътрешния му и външния свят. Драматургията е динамична, с плавни преходи между реалност и фантазия, които предоставят възможност за различни нива на интерпретация. Яркият символизъм и изобилието от алегории обогатяват посланията, подтикват аудиторията да съзира по-дълбоки значения „зад видимото“. 

Пиесата разгръща сложни и многопластови житейски избори чрез нестандартни наративни техники и драматургични похвати, обследва процеса на създаване на изкуство и влиянието му върху живота и възприятието на хората въобще. Образите на персонажите са с живи и разнообразни характери и мотивации. Драматургичното разделение между двата свята – на Земята и Марс, носи не само символен заряд, но и метааспект с емоционален контраст.

През диалозите и монолозите Таня Николова обсъжда и философски въпроси, естетически и лични прозрения, които допълнително уплътняват профилите, вътрешните и външни преобразявания на героите. 

Протагонистът, поетесата Шшшт, е сложна личност, която преживява своята интимна борба между истината и лъжата, между творчеството и самозаблудата. Тя е и обобщаващ образ на творчеството и въображението, на съвременния писател, който се противопоставя на обществените предразсъдъци и ограничения, за да открие своя глас и идентичност в един емоционално наситен с мистерии и противоречиви идеи свят.

Другите герои – Зеленият, Розовият, Председателката и Хруси – символизират различни аспекти на обществото и стереотипните социални роли, едновременно с което са и пряк изразител на вътрешните конфликти на Шшшт. 

Зеленият, Съпругът на Шшшт, чиито действия и реакции допълват сюжета, е и алегория на брака и взаимоотношенията между мъжа и жената. 

Розовият: Поет и магьосник, е носителят на силата на въображението и неочакваните обрати в сюжета. Символ е на магията на изкуството, която проникват в реалността и я променя. 

Хруси: Младата поетеса, която влиза в конфликт с Шшшт, е носител на алтернативното виждане на творчеството и поезията, на различните стилове и подходи към изкуството. Председателката на Клуба на писателите в Психиатрията представлява институционалната власт и нормите, които се противопоставят на творчеството и свободата на израза.

И публиката има представителство в пиесата под формата на различни герои, някои от които са животни, други имат човешки имена, а един по-особен персонаж е Компютърът Ной, който ту има глас, ту е просто екран. 

Поезията играе ключова роля в пиесата. Освен че показва в действие красотата и удоволствието от творческия процес, Таня Николова я ползва и като инструмент за самооткриване и средство за комуникация между героите и техния вътрешен свят, като мост между реалността и фантазията – проводник на чувства, мисли, желания. Взаимоотношенията в стихотворна форма, изразени чрез диалозите, украсяват текста и обогатява езика, спомагат зрителската емпатия към вътрешния свят на героите. Диалогът в стихотворна форма създава мелодична атмосфера в драматургията, придава приятна за изживяване музикалност, дълбочина и значимост. 

Пиесата разкрива и няколко ключови аспекти от феминистична гледна точка. „Шшшт“ подчертава важността на женския глас и перспективата му в литературата и извън нея.

Текстът представя силни женски образи, които разбиват традиционните стереотипи и подлагат на изпитание очакванията за ролята на жената в литературата и в изкуството въобще. Главната героиня, поетесата Шшшт, преминава през процес на самооткриване и еманципация, с което и темите за творчеството, самоизразяването и личната свобода се преплитат с въпросите за ролите на половете, предизвикват осмисляне на социални норми и очаквания към жената като творец. Представят борбата на поетесата за автономия и самоидентификация в няколко плоскости – и като творец, и като жена, и просто като човек, който трябва да посрещне младостта и остаряването, с прилежащите им ограничения и ползи. 

В заключение, „Шшшт“ е интригуваща, многослойно обогатяваща обществения дискурс пиеса, с оригинална сюжетна линия и иновативна драматургия, която би прибавила очарователна стойност към съвременния театър.

ВСИЧКИ ПОЕТИ – НА МАРС

Едно болно от тъга стихотворение се разраства до пиеса

„ШШШт. Трагикомедия“, Таня Николова

издава Фондация „Емили“

Не можем да ви преразкажем сюжета на пиесата „ШШШт“, защото той не се развива линейно и даже през повечето време изобщо не е ясно какво става на сцената. Но нещо става, и то изглежда познато по някакъв дразнещ и дори мъчителен начин. И ние също сме се чувствали така! Не можем да теглим чертата и да кажем от коя страна стоят лошите, защото няма лоши, а само измъчени, объркани хора, на които обаче имаме право да се присмиваме, защото това сме самите ние.

Огледало на съвременните литературни нрави, страсти и състояния. Кривите образи, лъжливите изображения, плоските, карикатурни силуети присъстват през цялото действие, редуват се, подменят се взаимно. В „сценария за сценично четене на пиесата“, подготвен с пунктуалност и сериозност, под която почти чуваме напиращия смях, целият драматургичен текст е дублиран, т.е. вътре в книгата той е удвоен. Пиесата я има два пъти, буквално. По условие е зададено, че един и същи актьор ще играе по няколко роли. Границите са размити до крайност, крайността няма граници; единственият автентичен образ е актьорът преди и след представлението. Влизайки в роля, той се превръща в един от многото екрани, върху които се прожектират фантазии, маски; илюзии, които с всичка сила биха искали да можеха да повярват в себе си.

Съществена част от пиесата се състои от чатове. Дори визуално чатът е като драматургичен текст – само имена на действащите лица и репликите им, оскъдни ремарки и никакви описания. Пряка реч, разбира се опосредствана през електронните устройства. И остаряваща в момента на изписването си. Докато чатят, разговарящите се крият зад никове и пускат на свобода и най-тайните си демони безнаказано. Никой не може да ги посрещне по дрехите, защото в чата (диалога, пиесата) те нямат тела, които да бъдат обличани. За сметка на това умът се явява, увит като мумия в пластове амбиция, самозванство, надежди, фикс идеи, огорчения, романтични заблуди и нажежена емоция. Действието на пиесата се разиграва на Земята и на Марс, а защо не – оф и онлайн, не е ли същото?

Дори и в най-сюрреалистичните моменти обаче прозира житейски опит, образ, нещо преживяно. Жанровете натрапчиво се преплитат – антиутопията е смесена със своята първа братовчедка сатирата, романтичната поезия върви под ръка със злата си близначка графоманската лирика. В скрити и явни цитати се срещат класически и съвременни, модерни и недоказани творци и таланти. Иронията и самоиронията са само нежни предвестници на откритата подигравка с целия литературен карнавал.

„- Пишеш, че не си омъжена! Имаш и деца!

– Ами когато пиша, не съм!… Как иначе да се влюбвам!“

„Въпросът е какво да правим с тези несретници? Как да им помогнем да се осъзнаят и да се откажат от писането?“

„Поток на съзнанието. Да бе! То трябва да имаш и съзнание…“

„Аз съм толкова спокойна! Направо мъртвец в цветущо здраве!“

Непременно трябва да споменем и корицата, която Капка Кънева е направила в своя категоричен и разпознаваем стил. Тук работата й с хартията, нагъната, триизмерна и накъсана от напрежение, изписва името на главното действащо лице. Поетесата ШШШт, наречена така, защото има потенциала да накара другите да замълчат; или може би приела за свое име онази дума, която чува постоянно.

Във вавилонската кула на своите измислени литературни светове, в които не се разбираме, защото не се слушаме взаимно, едно отрезвяващо ШШШт никога не е лоша идея.