1970 г., Цветан Стоянов
-5-
Кризата на Емили Дикинсън – в родовите си белези – е същата криза, усетена още от романтиците и по различен начин изживяна от почти всички дълбоки и чувствителни умове на времето – кризата на едно общество, което идва с „големи надежди“ и не ги оправдава, което се гордее, че е унищожило ужаса, а само го е заменило с друг ужас. Да се изрече това, не значи, че е обяснено всичко в една поезия, то е само начало, но като начало от него би трябвало и да се почне. И то влиза в шекспирианския проблем – „как може една провинциалистка“ и т.н.! Най-напред тогава цяла Америка е била провинция, периферия на системата, но периферия особена, гигантски набъбваща, за да стане по-късно център на същата тази система и затова пълна със скрити сигнали, които нейните истински писатели са дешифрирали. Та кой от тях не е провинциалист, кой не е израсъл в някакъв Амхърст? Но всички те още в зората на американската цивилизация ѝ казват своето не – едва са я видели, и се отдръпват, предупреждават, търсят изход и в личната драма на всеки от тях повече или по-малко се отразява и голямата зрееща драма на тяхната среда.
В този смисъл Емили Дикинсън не е толкова единствена – по-скоро бихме казали, че е в руслото на почти всички свои сънародници – събратя по перо. Дори такава, каквато си я представяме – уединена и тайнствена – тя е поглъщала флуидите на своята общност. Тя е била дете, когато Купър довършва своята пенталогия-епопея Нати Бумпо, естествения човек, който не може да се примири с настъпващата буржоазна лавина и бяга навътре в „прерията“ при истинските човешки ценности. Тя е изживявала първите си момински вълнения, когато настъпва развръзката в драмата на друг беглец, Едгар По, оплакващ загубата на човешкото и изричащ проклятия към света на парите. Тя е била млада жена, когато трети беглец, Мелвил, търсил по-рано спасение в тихоокеанските острови, също изрича проклятия и обявява злото, Моби Дик, „бялата гибел“, за непобедимо. По същото време четвърти беглец, Торо, си прави колиба в гората, за да се скрие от цивилизацията, и пише своя „Уолден“ и своето „Гражданско неподчинение“; по същото време Лонгфелоу, иначе певец на „позитивните“ американски качестванамира чрез „Хайавата“ опора в митическите предколумбовски; по същото време Уитман пуска първото издание на „Стръкчета трева“ и се възправя срещу мъртвината в своето общество, бива осмиван, хулен, мразен, мечтае за бъдещата свободна Америка, за неделимия континент. И най-сетне, за да си довършим списъка – Емили Дикинсън вече е отивала към своя край, когато един последен автор създава още двама безсмъртни бегълци –Том и Хък – и те бягат на своя остров и помагат на избягалия негър Джим да се крие, и до края кроят нови бягства: от скудоумието, от ограниченията, от робството, пак там, в същото царство на естествеността и невинността, спасителното детство, защото срещу останалото Марк Твен е могъл да насочва само безмилостен присмех. Това са шедьоврите на американската литература от миналия век и те всички са единни в своето отрицание, те са в една линия, в една велика традиция – светът, в който сме принудени да живеем, става все по нечовешки, нека до последна капка кръв се борим, за да опазим човечността!
В този духовен климат – като негов резултат и негова проява – живее едно момиче, болнаво, плахо, малко чудато, което подобно на Едгар По, Мелвил и Торо не може да се „устрои“ – един Хък Фин в рокля, който плаче, вместо да се бие с юмруци, една Беки Тачър, която се отдръпва от своята благоприлична среда и се поддава на „хлапашки влияния“, за да навлезе в неведоми пещери. Тя иска да учи, но разбира, че това, което учи, е фалш. Тя иска да обича, но обичта ѝ се оказва невъзможна. Тя би могла да се ожени и без любов, „по разум“, да роди четири-пет деца, които да възпита, както е редно. Но на всичко това тя също казва – пак подобно на По, Мелвил и Торо – своето беззвучно не. В тази игра аз няма да участвам!…. Тя е ужасена от нахлуващата арогантност и простащина, от щурма на апетитите, дивата предприемаческа енергия. Когато до Амхърст прекарват железница, баща ѝ се включва в спекулативните игри, у тях постоянно се водят разговори, пазарлъци – тя го изживява като болест. „Вкъщи влязоха всякакви хора начело с всемогъщия долар“ – пише с тръпка на отвращение. Нейното равнодушие към известността и славата, за което споменахме още в началото, е свързано тъкмо с това чувство. Малко автори не само в американската, а и в цялата световна литература така тънко и същевременно остро са се обявявали против УСПЕХА, разбран като основна категория на буржоазното съзнание: стремежът да се „реализираш“, да се осъществиш външно, обществено, да натрупаш богатство, да утдвърдиш „фирма“, да говорят за теб! Но тъкмо защото е външна, тази реализация губи лично духовното, неповторимото, то се обективизира, изразява се само със знаци, с купчина мъртви предмети, където е умряло най-важното. Като въстава срещу този „успех“, Емили Дикинсън забива острие в сърцето на господстващата етика и го забива дълбоко, макар и на пръв поглед невидимо – защото идеята за „успеха“ е от най-съблазнителните идеи, тя има своето фалшиво етично сияние – та кой не иска да се осъществи, не е ли това вечно човешко качество? Ако тук е позволена критика, тя е най-много до начините – как е успял, да не би нечестно, с измама, докато Емили Дикинсън руши по-надълбоко, руши самата основа, тя не пита как, а защо и отхвърля „успеха“ изобщо, във всичките му видове, понеже инстинктивно усеща, че около нея всеки успех е в известен смисъл измамен и нечестен, че илюзията е неговата същност.
Гладувах толкова години –
настъпи мойто пладне.
Трепереща – довлякох масата –
допрях вината хладни.
По чужди маси бях ги виждала –
когато гладна – тръпнех –
и гледах – гледах през прозорците –
богатства недостъпни.
Тъй бял и хубав беше хлябът –
различен от трохите –
които в хола на природата –
разделях си с врабците.
Но днес – от многото обилие –
почувствах се ранена –
като къпина от полето –
в паважа присадена.
И повече глад не усещах.
Гладът – разбрах тогава –
натрупва се извън прозорците –
но вътре се стопява –
Тя напразно е „реализирала“ мечтата си: всъщност трохите, които е делила с птичките „в хола на природата“, са по-ценни, гладът е по-близо до нейното истинско битие и сега в предметното мъртво обилие тя се е отчуждила от себе си и се чувства „присадена на паважа къпина“. „Осъществяването“ е липса на осъществяване, отнемане, саморушене – този, който печели, губи, затова най-дълбокият, висшият триумф е да не получиш триумф.
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата –
какво тя точно значи, –
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа –
болно и определено.
Тук не става дума само за психологическия момент – познатата истина, че недостъпният плод е по-вкусен, че трябва да си лишен от нещо, за да го цениш. В един първи план и тази истина е изказана, но веднага след него следва друг план (върху многоплановостта на Емили Дикинсън отделно ще говорим по-нататък), където вече се преосмисля самото познание на нещата. За да цениш нектара, трябва жестока жажда – жаждата, както и гладът в предишното стихотворение, е поривът, вътрешното движение на субекта към света, когато още не е постигнал или вече не може да постигне мъртвината на външната придобивка. Жаждата има повече света, отколкото „ѝмането“ – жаждата е динамична, трепетна, всичко в нея искри; „ѝмането“ е застинало или в най-добрия случай така въодушевено от самото себе си (триумфа на „пурпурната армия“), така самодоволно, че все едно няма придобивката си.
Затова и, както казахме вече, този, който „печели“, всъщност губи, а този който губи, битият, е запазил интензивността, „връзката“, емблемата, както казва Емили Дикинсън. „Емблемата – пише тя – е неизчерпаема, докато осъществяването може да пресъхне.“ Някои критици изтъкват, макар и бегло, отричането на „успеха“ у Емили Дикинсън, но само в абстрактно-психологически аспект, докато нейната поезия, колкото и да е абстрактна, дълбоко в себе си съдържа и социалнопротестен смисъл. Оттук идва и един трети план в този мотив – да го наречем „трагичен“, за който американската критика не споменава. Въпреки цялата преоценка, която тя прави – че победеният е победител, „емблемата е неизчерпаема“ и т.н., – и в двете стихотворения не усещаме чиста радост от откровението на такава една голяма истина, а заедно с тезата се лее и скрита болка, чувството, че животът не върви, както трябва, че има някаква грешка, изкривяване. Все пак картината на „бития“ пробожда сърцето, макар той да „има“ успеха повече от външния победител. Все пак компенсацията е субективна, „емблемата“ остава във вътрешния копнеж, но този копнеж по природата си е движение „навън“, в него е заложена необходимостта да се „опредмети“. За да утвърди идентичността си, човек трябва да успее в своето усилие, т.е. да извърши делото си и в него да постигне синтез между вътрешно душевното и външно предметното. Буржоазното общество обаче прави тъкмо това невъзможно и води до антиномия, до разрив между субекта и света – то издига в култ реализацията и същевременно я осакатява. Емили Дикинсън, отхвърляйки фалша на външния успех, търси опора в субективния копнеж – за нея той все още е насочен към света, макар и лишен от него. Но болката от лишаването, от разрива не може да бъде успокоена, тя гори, и то тъкмо в копнежа. Колкото и да е неизчерпаема, „емблемата“ не е целият действителен свят.
Тази двойственост се прехвърля и върху поведението на личността, тъй както я защитава Емили Дикинсън. Какво трябва да прави човекът, който е осъзнал, че „успехът“ е илюзорен?
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
След като си се оттеглил от „играта“, остава да „изчезнеш“, за да не се забелязваш сред гоненицата на придобивки! „Гоненицата“ обаче е толкова тиранична, че атакува и „оттеглилите се“ – за господстващата етика отказът от състезание е равносилен на провинение: затова не издавай, че си никой, изгасни си тихо, нека ТЕ да не осъзнаят отдръпването ти! Това е позицията на аутсайдера, на „беглеца“ – днес бихме я нарекли пораженска, но за времето си – в Амхърст, в средата на миналия век, при обстоятелствата, при които живее Емили Дикинсън – тя е била единствената възможна форма на протест. Да останеш „никой“, докато другите се „осъществяват“, докато „трупат“ пари и слава. И все пак забележете няколкото плана – пак няколко! – в които се местят значенията на това „никой“! В един първи план – кротост и смирение: аз съм нищожно същество, оставете ме на мира! В един втори – тънка пронизваща ирония: вие, които мислите, че се „някои“, всъщност сте кухи и призрачни, вие сте несъществуващите, докато аз си изграждам по-достоверна реалност, където са възможни любовта и приятелството, където връзките не са лъжливи, а автентични, където двамата „никои“, двата отрицателни знака, дават в сбора си положително човешко присъствие, човешка същност. И в един трети план „никой“ въпреки всичко остава да звъни със студен отблъскващ звън – дори през обещанието за обич и близост, да хвърля сянката на изчезване, на небитие. Знакът все пак е отрицателен и не може да излезе от себе си – съществованието е останало само вътре, в субекта, то е съществовавие, което не е. Лесно би могло да се види, че тези три плана на „никой“ отговарят на трите плана при отхвърлянето на „успеха“: един елементарно-психологически, един критично-ироничен, преоценяващ, и един кризисно-трагичен, идващ от субективизма.
Важен момент в духовната еволюция на Емили Дикинсън е религиозната криза, която изживява още в младостта си. Тук към общата антибуржоазност се добавя един „регионален“ бунт. Както отхвърля господстващата вяра в „успеха“, „просперитета“, така отхвърля тя и официалния Бог на своя роден край или по-точно – отхвърля и двете преобладаващи версии на Бога, които по нейно време започват да си дават сражение. Едната е „староверската“, фанатичната вяра на предците-пуритани – знае се, че Нова Англия е била тяхната крепост: тук са стъпвали първите заселници, изхвърлени през океана сред враждебната дива природа, и техният Бог е бил суров като тях, библейският Йехова, който не носи любов и прошка, а възмездие. Хората са изгубили неговото благоволение, за хората тази земя е „долина на скърбите“ и те могат отново да бъдат спасени само с черен труд, с горчиво покаяние и с безропотна вярност към всемогъщата църковна организация. Но към първата третина на 19-ти век някогашните бедни, брадясали пионери, които се бореха със зверове и индианци, са вече анахронизъм – сега техните внуци издигат комфортни къщи, магазините пращят от стоки, парите в касите растат като по чудо. Буржоазна Америка е още млада и примитивна, но тя предвкусва бляскавото си бъдеще и старият кодекс вече не е подходящ – той или трябва да продължи като лицемерна, явно фалшива фасада, или да се ревизира. В етично-философската сфера тази ревизия извършва новата школа на трансцедентализма, разцъфтяла тъкмо в Нова Англия, в крепостта на пуританите. „Пророкът“ на трансцеденталистите, Емерсън, отхвърля стария Бог, за него човек не е „паднал“, а по същността си светло-радостен, възвисяващ се, частица от общия океан, където няма деление на добро и зло, светлина и мрак – всичко е единно сияние, което постепенно се разгръща, и каквото и да прави човекът, той е оправдан и осмислен. Философската вяра на Емерсън, взета в целостта си, , е несъмнена крачка напред, разкрепостяваща и освобождаваща; тя е хуманна, не приема хората за „каторжници“, затова е привличала и множество благородни умове навремето. И все пак в нея има и други подводни тенденции – едно „панглосовско“ самодоволство, една безконфликтност, които по-късно излизат наяве. Всичко е добро, и да искаме, не можем да направим фатална грешка – не сме обречени, а призвани! Макар Емерсон да е ревностен моралист, той носи и невидимите зрънца на аморализма от по-късната епоха, нещо от онова „все дозволено“ на Разколников и Иван Карамазов – но и на Смердяков! Той носи и нещо самодоволно, както казахме вече, предусещане за охолството на бъдещата „пулмановска“ Америка. По думите на Алън Тейт, „Емерсън, без да ще, става пророк на настъпващия пиратски индустриализъм“. При всичките им отблъскващи черти, на пуританите не може да се отрече, че създават трагично напрежение, драматизъм в личността – емерсъновската личност е „така вътрешно съвършена, че не ѝ остава място за борба“!
Следва продължение…….