https://www.kultura.bg/article/1971-za-cvetan-stoyanov
Есето е четено по радио „Дойче Веле“ през 1971 г. след вестта за смъртта на Цветан Стоянов. Писмото на Георги Марков до Антоанета Войникова-Стоянова се публикува за първи път
Цветан Стоянов си отиде. Преводачът, писателят, човекът.
Трудно е да се приеме смъртта на човек, който през целия си живот е бил олицетворение на жизненост.
Има загуби, които засягат по-големи или по-малки кръгове от хора, една или друга класа, една или друга партия. Има загуби, чийто трагичен ефект бързо се стопява във времето.
Смъртта на Цветан Стоянов действително засегна всички ония, които чувстват своята принадлежност към българската нация, в чиято култура той заемаше особено място. Защото той не беше имагинерна литературна величина, предназначена да украсява литературния щанд на казионен културен панаир. Той беше истинска творческа личност. Затова с времето отсъствието му ще се чувства все по-остро. Неговото място дълго ще остане празно.
Хора като Цветан Стоянов не се създават по поръчка на обществото, не са плод на идеологическа трактовка или петгодишен план за създаване на таланти. Те се раждат сами с живи оригинални характери и идеи, колкото и противоречиви понякога да са, те растат сами, търсейки упорито отговори на милионите си въпроси. Бавно, в мъчителни конфликти, за да изградят у себе си определени черти на личността.
Цветан Стоянов беше писател, беше критик, беше преводач, беше като малцината, които се опитваха да мислят със собствената си глава и подлагаха на преоценка стойностите на времето; беше като мнозината, които търсеха своето място в страната си, без сами да подозират, че отдавна го имат.
За своите четиридесет години като преводач от английски Цветан Стоянов даде на литературата ни блестяща продукция. Едва ли има друг българин от неговото поколение така неотделимо сраснал с англоамериканската литература, с цялата западна култура, което му даваше силата да надскочи тесните граници на принудителната културна неграмотност и да се чувства гражданин на света.
С невероятен труд, най-прецизна взискателност и безспорен талант Цветан Стоянов откри на българския читател поетичната магия на Шели, накара го да почувства чаровния стих на Кийтс и повдигна леко желязната завеса, за да му покаже света на Томас Елиът. Той превеждаше и Джек Лондон, и Дикенс. Смъртта го намери върху отдавна мечтания от него превод на „Изгубения рай“ на Милтън. Преводите му на Емили Дикинсън и на Ърскин Колдуел ще останат в българската преводна литература наравно с онова, което ни остави един Димитър Подвързачов.
Като преводач той беше един от последните представители на оная забележителна линия в националната ни култура, която създаде общението между света и българския език, като се започне от Пенчо Славейков и Гео Милев и се стигне до Владо Мусаков. Нещо повече. В мрачните времена на пагубна културна изолация Цветан Стоянов беше един от ония чудесни млади хора, които подземно дадоха на младата българска интелигенция имената на Скот Фицджералд, Джеймс Джойс, Самуел Бекет, Едуард Олби и множество още запретени от варварщината на режима имена. Дори по-късно, като редактор на служебния бюлетин на Съюза на писателите, Цветан Стоянов с всеотдайност продължи службата си на заден мост между световната култура и шепата български интелектуалци.
Цветан Стоянов беше още критик и есеист от особен род. Той се появи в нашата литература заедно с дузина талантливи млади хора, които някой беше нарекъл „българското сърдито поколение“. В началото на шестдесетте години тези младежи се опитаха да стоплят полумъртвото тяло на българската литература с горещата си кръв. Йордан Радичков и Константин Павлов, Тончо Жечев и Здравко Петров, Стефан Цанев и Васил Попов и колцина други. С какъв вдъхновен идеализъм и жар това поколение обсади издателства и редакции, театри и поетични сцени, за да предяви своето право на глас… в пустиня.
Тогава Цветан Стоянов написа есето си за „Броселиандовата гора”. Тогава той написа великолепният диалог между Конфуций и Лао Дзъ, за да изрази своето отношение към най-голямата драма на века, двубоя между индивид и общество, между личност и маса. Тогава той беше твърде далече от последните си страници на неотдавнашната му книга за алиенацията. Тогава официалната партийна критика гневно го наричаше „космополит“, „агент на упадъчната западна култура“ и какво ли не. Може би спомените за това време тежат още, защото вестник „Литературен фронт“ отбеляза смъртта му с една кратка бележка на Тончо Жечев на втора страница – според установения ред за треторазрядни писатели.
Цветан Стоянов преживя дълъг и криволичещ път, както всички от своето поколение. Не може да бъде негова вина, че не беше роден за борец. Толкова повече във времена, които жестоко стъпкват цветята на идеализма и ограбеният човек намира утеха в бездънния скептицизъм.
„Ние сме най-големите скептици, които някога е виждала тая земя“ – казваше преди години той.
Могъщата казионна машина почти се справи с бунтовниците. Една част от тях бяха смазани от собственото си отчаяние, други бяха изолирани като прокажени, за да не видят творбите им бял свят, трети бяха купени. Секретарят на партията по идеологическите въпроси крещеше:
„Кой ви е излъгал вас, че имаме нужда от вашето изкуство!“.
Партийните идеолози и днешните литературни парвенюта имаха нужда от Цветан Стоянов, от ума му, от езика му, от присъствието му, което предизвикваше респект. Те направиха всичко възможно, за да го привлекат. Под тяхно влияние той наистина се опита да мисли като тях, но това нямаше нищо общо с неговата същност на свободен мислител и образован съвременник. Доста мъчно е да превърнеш един човек, който разглеждаше съвременното комунистическо общество като кафкианска джунгла – в гласовит партиен песнопоец. Цветан Стоянов написа две белетристични книги, които паметта му ни задължава да забравим. Това беше неговата мъчителна човешка и творческа драма. Той непрекъснато сам се обвиняваше и страдаше. Може би някакво жестоко предчувствие за близкия му край го е тласкало в противни посоки.
Той обичаше България и българския народ с някаква негова си детинска радост, той се стремеше да го разбира, той диреше корените на националния ни дух отвъд петстотинте години, някъде в демоничното начало на поп Богомил. Той вярваше в особената звезда на тоя невероятен народ.
Преди време той изрази мисълта, че чужденците нямат право да приемат българската култура като експортни етнографски куриози.
Той имаше чудесен характер, беше общителен, приветлив и посвоему мил човек. Неговото присъствие създаваше атмосфера на мъдрост и благородство.
Цветан Стоянов си отиде внезапно и съвсем не навреме. От културния хоризонт на България изчезна една интересна творческа личност.
Мнозина загубиха своя скъп приятел.
* * *
11 юли, Лондон
Мила Антоанета,
Току-що ми казаха и дори не мога да си го представя. Зная, че няма думи и няма мисли за думи, както никога повече няма да видя нашия Цветан.
Като че беше вчера нашата раздяла на гара „Виктория“. Колко пъти съм си мислел, че ще ви посрещна отново тук, защото Лондон си беше негов град.
Обичах Цветан много, той си остана един от неколцината, на които ще бъда винаги задължен.
За приятелството, което ми дадоха умът му и смехът му.
Много ми е мъчно.
Твой Георги Марков