1970 г., Цветан Стоянов
-2-
„Мехури от красноречие: това е всяка слава“ – заявява тя в друго стихотворение. „Който публикува, оковава духа“ – също неин цитат. Само веднъж Емили частично нарушава своя принцип – в 1862 г. пише на Томас Хигинсън, един от редакторите на бостънското списание „Атлантик мънтли“, праща му цикъл свои стихове и го моли да прецени „дали са жизнени“. В този Хигинсън, във факта, че избира него, а не друг за консултант, проблясва една от онези „малки иронии на живота“, които дават пипера на именитите биографии. Хигинсън е полковник-литератор, джентълмен-есеист от старата школа, изискан и влиятелен в доброто общество – самата антитеза на нейната поезия. „Имате оригинални мисли – отсъжда той в своя отговор, – но зле владеете стихосложението…“ Все пак той проявява заинтересованост, тя отново му пише – „не беше толкова болезнено, колкото очаквах“, – завързва се преписка. Хигинсън предлага да отпечата някои стихове – тя отказва; предлага ѝ да дойде в Бостън, за да я въведе в литературните кръгове – тя отказва. Самият той два пъти я посещава в Амхърст – любопитни са противоречивите му, дори малко комични впечатления от нея. Той е и раздразнен, и хипнотизиран: „Не е имало същество, което така да ми опъва нервите….Тя е една най-обикновена плаха женичка…“ Но на друго място: „Отнесох впечатлението за нещо тъй единствено и далечно като Ундина, Миньон или Текла….“ До края той все я учи – не може такива грозни рими и граматични неправилности, – тя учтиво го изслушва и оставя текста както е. Един всемогъщ инстинкт я възпира да приеме препоръките на специалистите. Защото инстинктът ѝ е подсказвал нещо, което специалистите не са разбирали – че тук става въпрос не за усъвършенстване на несъвършен текст, а за намиране на нов, по-точен медиум и че неговата привидна тромавост е само част от по-голямата точност.
Любопитна е и еволюцията на Хигинсън – полека-лека викторианската му естетика се огъва пред този чепат талант и накрая той признава, че „когато една мисъл ти взема дъха, граматиката не е толкова важна“. Четири години след смъртта на поетесата той заедно с нейната сестра подготвя първия сборник стихотворения, пише предговора и се заема да уреди издаването му. Тук „малката ирония“ достига върха си – тръгвайки по издателства, Хигинсън започва да се бори с другите хигинсъновци, да вижда като в огледало собствената си шокирана физиономия. „Ние високо ценим вашия вкус, полковник, но….тия стихове са твърде особени и римите им много объркани….“ „Те правят впечатление със своите недостатъци не по-малко, отколкото с достойнствата си…“ Все пак един издател се решава накрая да публикува сборника в 500 екземпляра при условие, че евентуалните загуби се понесат от сестрата, и в 1890 г. излиза първата книжка „Стихове от Емили Дикинсън“.
Следва продължение………..