1970 г., Цветан Стоянов
Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна“, „гатанка“, самата тя също ги употребява:
През гатанката накрая –
мъдростта търси път.
Първото впечатление от стиховете ѝ, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Символи или усещания? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесено, че не можеш да му хванеш краищата?
Мъчна е и нейната биография – и пак не в общоприетия смисъл. В нея няма авантюри, „бездни“, губещи се години. Тя е мъчна с това, че е най-обикновена. Емили Дикинсън живее тъкмо в средата на своя век, от 1830 до 1886, и почти не напуска родното си градче Амхърст, Масачузетс. Тя е от „партията“ на Кант – вярва, че за да постигнеш истината, няма защо да излизаш от Кьонигсберг. По онова време Амхърст брои малко повече от 2000 души и единствената му забележителност е един колеж, основан впрочем от дядо ѝ. Дикинсъновци са били заможно и уважавано семейство, бащата веднъж дори бива избран за сенатор – суров човек, типичен представител на пуританска Нова Англия, той и до смъртта си не е знаел, че дъщеря му пише стихове. Завършила колежа, тя отива да следва в друг град, но прекъсва – изглежда, че баща ѝ забранил, а и самата тя изживява някаква религиозна криза и не иска да учи повече. След като минава тридесетгодишна възраст, я връхлита по-дълбока криза, защото се затваря изцяло в себе си; дълго се смяташе, че причината е нейната велика и нещастна любов към един мъж, женен и седемнадесет години по-стар от нея – безнадежден случай, който я съкрушава. Но други биографи смятат, че тази любов е била не само платонична, а и съвсем въображаема. Още по-късно нови материали разбиха мита за единствената любов – оказа се, че тя е имала повече увлечения и флиртове. Едната картина за нея – на все по-съсухряща се стара мома, странна, почти безполова девственица, която обитава несъществуващи вселени, се конкурира от друга картина – на нормална жена с нормални вълнения и реакции, която просто не е успяла да изгради свое семейство. При нейното общество, затворено и потиснато от предразсъдъци, подобна съдба не е била рядкост. Какво е истинското отношение между тези два образа – ексцентричката и неосъществената жена, – трудно може да се определи. Това, което се знае, е, че до края на своя живот тя остава сама, среща се само с няколко най-близки хора, мъчително боледува и умира на петдесет и пет години. Толкова е и цялата ѝ биография.
Плюс още един факт: че в тези години тя написва близо 1800 стихотворения, от които приживе биват публикувани само седем – останалите са пръснати по тетрадки, писма, хвърчащи листчета. След смъртта ѝ ги намират в нейните чекмеджета между квитанции, рецепти, изрезки от вестници и кълба конци. В цялата световна литература надали има автор, който да е бил така безразличен към общественото признание:
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
– да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!
Следва продължение……..