1970 г., Цветан Стоянов
-4 –
Показателни са и мненията около познатия проблем за „неправилността“ на формата. Конрад Ейкън, един от първите, които пишат с голям респект за Емили Дикинсън, все пак не може да не уточни, че при нея има „непоправима небрежност към приетите норми и ред“, макар накрая да следва противоположното уточнение: „поетичната магия е толкова сигурна…, че грешките и отклоненията стават положителен чар“. Споменатият вече Айвър Уинтърс протестира срещу „надценяването“ на нейното творчество. „Дори в най-съвършените ѝ стихове човек е наклонен да усеща следи от нейната провинциална ексцентричност….От всички велики поети на нея най-много ѝ липсва вкус….Има безброй хубави стихове и пасажи, изхабени в пустинята на нейната суровост… “ Но и Уинтърс прави обрата, който видяхме при Ейкън: „С изключение на Мелвил тя не е била надминавана от никой американски автор – завършва той. – Тя е един от най-големите лирични поети на всички времена…“ Не по-малко куриозен е Р.П. Блекмур, който в 1937 г. рязко я напада – успехът ѝ бил случаен, „чрез самия тласък на усещането“, повечето ѝ стихове били съвсем близо до „автоматичното писане“…..“Тя не е нито професионална поетеса, нито любителка.“ „Тя е частна поетеса, която пише неуморно, както някои жени готвят или плетат….Но тя никога не е поемала великото призвание да контролира средствата на обективния израз. Ето защо целостта на нейното творчество не изразява, а само фрагментарно обозначава“….Въпреки това и Блекмур по-късно изменя оценката си в нова статия за Емили Дикинсън, където, поставяйки я във „веригата на голямата модерна поезия“, изразява надеждата, че съвременните френски автори ще открият в нея собствената си естетика, както преди един век Бодлер откри своята в Едгар По!…Колко наистина неизтребим е духът на Хигинсън! И Айвър Уинтърс, и Блекмур са също „полковници“ – от онази армия, чийто „генерал“ е късният Томас Елиът – прочутата „нова критика“, модерната „класицистичност“, където формата и „обектът“ са независими от твореца, още повече от обществото. След войната обаче идва обратната вълна – сега пък се посочва, че “използването на езика при Емили Дикинсън е почти безпогрешно обмислено и прецизно“. Впрочем обвиненията на Блекмур в „автоматично писане“ при по-подробно запознаване с архива на поетесата се оказаха несправедливи: установено бе, че тя, макар да не е публикувала стиховете си, многократно ги е обработвала, има стихотворения, за които са намерени по няколко варианта, епитети, при които последователно са били опитвани двадесет синонима. Особено енергична полемика срещу Блекмур води Рийвз, който с пълно право изтъква, че „щом нейните стихове са добри, те са и технически добри“, че „не съществуват добри стихове, които да са технически лоши“. Но наред с това в най-новата американска критика пак изскачат и рецидиви на тезата за „автоматизма“, вече произнесени не като укор, а като възхвала. Доналд Текери например смята, че „Емили Дикинсън се е приближила към поезията индуктивно, тоест че е комбинирала думи, , за да стигне до заключението, което ѝ предложи словесният модел, а не е употребявала думите като подчинени средства за израз на една ясна концепция“…Докъде може да се „извиси“ формализмът! Знае се, че нерядко поетите започват с отделна дума или израз без предварително начертан замисъл, но да сведеш една проникновена поезия до случайни съчетания на думи, до детска игра с кубчета – да видим какво ще се получи! – е нелепо. Тази тенденция обаче сега е модна: вместо стария романтически „автоматизъм на вдъхновението“ – един нов автоматизъм на сляпата комбинация; вместо „божествения глас“ – калкулаторът, който проверява възможните „модели“ и отчита „оптималния“ – сякаш може да има моделиране без „задание“, без „проблем“, сякаш моделирането е цел, а не средство!
Би могло да се продължи и с още критически версии и контраверсии, но едва ли е нужно – то би подсилило общото чувство на неудовлетвореност и обърканост. Дори и там, където споменатите критически статии предлагат ценни наблюдения относно форма, психология, социално-историческа обстановка, те пак остават някак откъснати от целостта и губещи нещо твърде важно. Очевидно е, че творчеството на Емили Дикинсън в цялото „единство на противоречията ѝ“ тепърва ще се оценява. Настоящият предговор, разбира се, ни най-малко не е място за подобно цялостно изследване, пък и след казаното досега такава задача би била твърде амбициозна. И все пак би трябвало да отбележим някои моменти от нейната поезия, които в досегашната западна критика са замъглени. Колкото и да е необичайна фигурата на Емили Дикинсън, колкото и да е „загадъчна“ нейната вътрешна драма, нейната „криза“, тя въпреки всичко не се разиграва на друга планета, тя е от сферата, към която принадлежи и чиито родови белези не може да не носи.
Следва продължение….