Пристан за отшелници

Рецензия
от проф. д.ф.н. Жоржета Чолакова
за книгата на Поли Муканова
ПРИСТАН ЗА ОТШЕЛНИЦИ. СТИХОВЕ И ФРАГМЕНТИ

Предложеният ръкопис „Пристан за отшелници“ е поредното свидетелство за забележителното поетическо присъствие на Поли Муканова, което се откроява със своята неподправена сила на лирическото въздействие и със способността да осветлява и просветлява екзистенциалния мрак. В стихотворенията отеква дълго стаявано и емоционално овладяно безпокойство, от което се раждат образи, пулсиращи с автентичен ритъм. Всеки от тях сякаш изплува от някакви духовни глъбини – далечни, но насъщни, и включен в общото плавно и красиво движение на поетическата мисъл, създава усещане за профетичност. Постигнат е удивителен по своя сугестивен ефект естетически баланс между конкретика и абстрактност, чрез който образният свят е естествено разпознаваем и същевременно освободен от стереотипната си еднозначност. Елегантната плавност на поетическия изказ в съчетание с мисловната дълбочина, която бива постигната посредством метафоричната асоциативност, е качество, присъщо на органичните поети. Липсата на пунктуация е най-естественото състояние на това слово, което идва отнякъде, преминава като слънчев поток, отнасяйки думи и сенки, за да продължи своето движение извън себе си.

Поезията на Поли Муканова не разчита на полагащото ѝ се право на интимно споделяне – авторовото откровение не е в разискването на собствените тъги, не е в самооглеждащия се нарцисизъм, а в изричането на интелигентно доловените всечовешки духовни пориви и дезилюзии, надхвърлящи субектната граничност. Това излизане от собствената житейска опитност носи дискретно премълчаното азово преживяване като основание за споделената лична истина, но заедно с това отваря метафизичното пространство, изпълнено със знаците на доловеното невидимо съществуване на другите реалности, които стават достъпни единствено чрез художественото си превъплъщение. Именно в това е силата на истинската поезия – да превръща в слово неназовимото: „oткриване на живот / на планета / на която вече го няма“.
За мен предложеният ръкопис е наложително събитие. Препоръчвам неговото издаване с пълна убеденост.

РЕЦЕНЗИЯ

за книгата на Поли Муканова „Пристан за отшелници. Стихове и фрагменти“

Книгата на Поли Муканова майсторски представя кондензирани в кратки форми стихове и фрагменти. В картини от нашия свят умело се вклиняват фигурите на чужди светове, преходът между тях е плавен и прилича на пътешествие, което започва от познатото и ни отвежда в далечното. Езикът е наситен, пълен с философски прозрения, облечени в „дрехите“ най-близкото, но в същото време отвеждащи ни далеч отвъд казаното. В метафоричните пристъпи проблясва следата на недоизказаното, прозира разрив в смисъла като живо движение, като дюнамис. Въпросът за собственото съществуване бива оспорен от неумолимостта на времето и същевременно пренесен в езика, в образа, в смисъла, чийто търсачи са поетите, изкушени от философия. Там някъде лежи граница, която превръща невъзможното за казване във възможност за екзистиране, за полагане на битийни устои. Откривателството разчита на нова земя, но в един пределно синтезиран енергиен център, явяващ се втори ред спрямо този на всекидневието. Поетиката на Поли Муканова осъществява умело изкачването на метаравнище, от което спокойно да бъдат съзерцавани фрагментите на собственото съществуване. Така литературата изобретява „измислен свят“ и става „пристан за отшелници“. За отшелници, защото откривателството, макар и споделимо, е по същността си самотно занимание и преживяването на постигнатото в него, преди да потърси споделимост, е опорната точка за превъртане около собствения център, за пренаместване и пренамиране на себе си в добре познат, но в същото време изобретен свят. Това е свят „отвъд светлината“ – там, където е „сянката на слънцето“.

Присъствието на спомена в стиховете е свързано с апел към самосъхранение, правещо невъзможно връзката с вече билòто освен чрез въображението, което се опитва да навакса неотстранимото закъснение на индивида спрямо миналото му, като съедини отломките в синтетично единство с преживяванията, уталожени в сегашното „сега“ на думите. Въображението съдейства за изграждането на „защитна стена“, която да опази онова „само мое небе“ – идентичността, сама по себе си пълна с разриви и противоречия. Така въпреки тези разриви остава очертана територията на себе си – къща, която „не се продава“. Желанието да останеш в себе си е обрисувано с образа на тъпчещи своите „отправни точки“ начинатели на траектория, която не само не руши идентичността, а тъкмо напротив – очертава устояване в промяната.

Философията на Поли Муканова по някакъв начин намеква и за една възможна философия на НЕ-то като тази на Енрике Вила-Матис в „Бартълби и компания“, на отлагането, което позволява един шедьовър да бъде мислен като несъстоялото се, като ненаписаното или неизобразеното: „да отмине без да се е случвал“. Това е „гледката към недостъпната земя“, а „реалността е винаги недостиг“. Но така или иначе в реалността е възможно да се рисуваме взаимно и да останем като портрети: във всеки от тези портрети няма как да не бъде запечатан погледът в неговата индивидуалност, обрамчен от крайността, но с поглед към неизпълнимото, към изплъзващото се в прекия опит. Именно изплъзването е причина все по-малко думи да съпътстват погледа към вечността. Такъв е погледът на Поли Муканова, затова нейните думи са пестеливо използвани, но така, че в тях прозира едно „казване повече“ отвъд езика.

В раздел „Софийските метафори“ тази пестеливост търси и съразмерна краткост в названията: ЦУМ, мол, куб. Очарованието на града е „вечно“, доколкото разговорите се осъществяват отвъд „езиците на времето“. А времето е вместилище за разгръщане на живота: „а времето е просто лист, на който пишем“. Опозицията време – вечност оказва влияние върху разбирането за изкуството като цяло: времето е „най-изящният художник“, а неговият портрет е „застинал във вечността“. Всекидневието и тук запазва озарителната си сила, запазва възможността да бъде вход към второто равнище, на което застава един двоен поглед: както към собствените житейски фрагменти, така и към вечността, където е откриваемо недостъпното за пряко наблюдение цяло.

            В „Поетика на фрагмента“ сякаш откриваме антитеза на казаното по-горе: „Най-краткото определение за цялост: фрагмент.“ В този раздел фрагметарно (и фрагментално) са изложени размишления за фрагмента. В разбирането за „разтеглива кондензация“ се съдържа преоценка на раздробеността, фрагментът придобива самостоятелност и възможност да бъде откроен като нещо цялостно и завършено. Това обаче не отнема и възможността тази кондензация да споява фрагменти, за да се изправи отново пред недоловимото в прекия опит.

            Във „Факли от фрагменти“ нивото на раздробяване достига до буквата и думата, до назоваването на отделни части от тялото (нос). Не е пренебрегната възможността за сглобки, които биха могли да станат по много различни начини, но отвъд назованото: „Светът е сглобка от хиляди недоизказаности.“

            Раздел „Философски миниатюри“ е посветен на Христо Стоев – философ-кантианец, който си отиде от този свят твърде рано, но ни остави книгите си, високо ценени от философската ни колегия. Разделът съдържа кратки лапидарни фрази, които в синтезиран вид представят философските прозрения на Поли Муканова. Бих искал обаче да направя връзка с гореизложеното. В един от тези фрагменти се казва: „Колкото и да е вечно, изкуството винаги е сводимо до краткостта на живота.“ Така или иначе тук отново застава опозицията време – вечност и погледът отправен в две посоки, като едната от тях е вечността. Но житейската диря на това време „не подлежи на хронология“, тя „поддържа винаги актуалното“; тук лежат „потенциите за вечност“. Вечност, която, макар и недостижима, служи за регулативен принцип и задава възможностите за сглобяване на фрагментното многообразие.

Книгата на Поли Муканова е уникален синтез от литература и философия, написана е така, че да може да бъде четена както от изкушени от философия читатели, така и от всички онези, които търсят за себе си отговори на въпроси, на които няма окончателен отговор. Препоръчвам с пълна убеденост на Комисията на конкурса на Министурството на културата „Помощ за книгата“ да подкрепи финансово нейното издаване.

София,

08.07.2022

доц. д-р Кристиян Енчев

Институт по философия и социология към БАН