| Автор | Борислав Стоянов |
| Издател | Фондация Емили |
| Брой страници | 72 |
| Година на издаване | 2023 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Редактор | Валентина Радинска |
| Художник | Алекси Алексиев |
| Коректор | Михаела Драгостинова |
| ISBN | 978-619-7425-27-7 |
| Финансиране | Министерство на културата |
| Разпространява се от | Книжарница Български книжици, София, ул. Аксаков № 10 /градинка Кристал, под колоните/ |
| Ozone.bg | |
| Цена | 16 лв |
* * *
Събирам перата си,
обрулени от житейските вихри.
Подострям ги с треперещи ръце
и пиша своята история
като несръчно сричащо дете.
А тя е често криволичещ път,
по който се изгубвам в спомени.
Пиша думи, които неусетно
се превръщат в стихове,
за да отмия самотата
и да не забравям да обичам.
Пиша, за да бъда като птиците.
Анотация
Борислав Стоянов е човек, посветил се на едно пластично изкуство – керамиката. Но кой знае защо през последните години пътят му все по-често го води към думите… И е естествено, че стиховете в тази първа негова книга носят отпечатъка на художническия му поглед.
„Небе за разказване” би могла да бъде наречена Книга за Копнежа – толкова очакване за любов и светлина, толкова нежност и надежда бликат от строфите на Борислав Стоянов. Те са безхитростни, чисти, непредвзети, и много, много искрени. Малко ли е това? Никак даже! Повярвайте – в небето на неговата поезия има много за разказване..
Валентина Радинска
За автора
Борислав Стоянов е роден е през 1969 г. в София. От десетилетия твори в областта на керамиката, концептуалното и съвременното изкуство, има три самостоятелни изложби.
Вдъхновят го природата, човешката същност и нейните проявления, дизайнът на формите, цветовете. За него изкуството е начин светът да се види с нови очи и да се измисли наново.
Рецензии
ЕКАТЕРИНА ГРИГОРОВА
Дебютните книги са особен лакмус за чувствителността на литературната традиция към собственото ù самопознание. Затова и подходът към тях предполага по-внимателно вглеждане – встрани от несъзнателната съпротива, с която обичайно възприемаме новото. В този смисъл аргументираната оценка за поетичната книга на Борислав Стоянов „Небе за разказване“ се оказа недвузначно положителна. Още заглавието на книгата, „Небе за разказване“ дава заявка за отдръпването на поетическата оптика от политическото в най-тесен смисъл: дава заявка за приютяването на езика, който разказва, в измеренията на копнежното, съзерцателното, ониричното – една по-дълбока почва, която може да удържи и съхрани корена на съществуването от опустошителните повратности на времето.
Впрочем не точно сантименталната нагласа, която е неизменна част от синкретизма в изкуството, е поставяна така често на прицел, а изразните средства – формата и начините, чрез които по необичаен начин тя бива материализирана в поетическата тъкан. В „Небе за разказване“ любовното чувство е онова, което мотивира разгръщането на света: лек и сияен, усмихнат пред тъгата, която иначе ощетява; всеопрощаващ и надмогващ отчаянието, което иначе съкрушава. Да, поезията на Борислав Стоянов е светла в най-хубавия смисъл на думата, който е на одухотворението или извисяването. Експлицирана в едно от първите стихотворения, програмната роля на писането говори за така необходимата философска дистанция, отменяща опасенията за отъждествяване с биографичното.
„Пиша думи, които неусетно/ се превръщат в стихове,/за да отмия самотата/и да не забравям да обичам./Пиша, за да бъда като птиците.“
Достоверността в поезията принадлежи на нея самата, а не на реалността, ако си припомним думите на Иван Радоев за изкуството, мислено като деформация, чрез която то постига своята автентичност. В „Небе за разказване“ тази автентичност е двойно подсигурена от биографичната връзка на автора с пластичното изкуство, но и от постигнатата хармония в едно ново поле за изява, каквото е поезията. Така един особен белег на жизненост, неизменно свързан с усещането за хомогенна среда, е лишеният от всякаква предвзетост език в стихосбирката. Свободният стих, динамизиран на места от полъха на далечни рими, разкрива крехкостта от движенията на смисъла, но и искреността, и лекотата, с които тази поезия печели тихо, но сигурно читателското доверие. А то неслучайно е намерило своя първи изразител в лицето на редакторката на книгата, известната поетеса Валентина Радинска, която определя поезията на Борислав Стоянов като безхитростна, и с право. Защото едно от удивителните качества на стихосбирката е да ни приобщава без да прилага „специализирано“ насилие. На страниците на „Небе за разказване“ няма да открием и следа от ексцентричност или досадни стилистични еквилибристики на нивото на поетическия синтаксис. Езикът на Борислав Стоянов се отличава с липсата на редундантност (многословие) – с една, бих казала, неподправена чистота и обрана метафоричност. Това усещане за простор между думите, различно от внушенията на минимализма, отваря пространство не толкова за уплътняване на въображението, колкото за съпреживяване и приобщаване на читателя към темите, оттласнати от любовта: отчаянието и надеждата, самотата и невъзможното еманципиране от спомена за любимото лице с неговите неочаквани репликации от насрещна красота и случайни повратности.
Светлата тъга и нежността, с които бива „разказвано“ небето на любовта от Борислав Стоянов, неусетно ни въвличат в концентричните кръгове на един, от една страна завършен и цялостен, а от друга – отворен за въобразяване – свят, който снема бремето на любовта чрез самата нея, като я извежда в едно по-ведро небе на доверие в силата на поетическата природа – утвърдителна, а не рушаща, и затова също респектираща:
„Ще прекрача прага на този свят/и ще премина вратата,която ме отделя от теб/Ще изляза навън – отвъд думите, мислите,/отвъд себе си, чувствата, реалността./Вратата е вече зад мен.“
ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ
Творческият почерк на Борислав Стоянов се движи в диапазона между високото излитане, възторгът от споделеното небе и внезапното пропадане в очаквани бездни, в чиито пукнатини блещука светлината на надеждата. Безспорно в дебютната му книга главният акцент е любовта в нейната пулсация: единение, раздяла.
Любовта ми е
скитница между световете.
Най-дългата орбита
около звездата ти.
Вътре са сезоните на споделеност, полет, светлина и богатствата на щедро оцветено небе, в което времето сякаш се забавя, пространството се разширява а жизнените сили са в своя апогей. Максимализмът на лирическият герой е до такава степен непримирим, че дори от поразените си ангели закрилници, събирайки перата, той слепва нови крила, за да продължи извисяването с обич, свобода и жаден дух. Метафорите са естествени, ненатрапливи с екстревагантност, но достатъчно натоварени с многопластов смисъл, макар нерядко да изграждат ритмиката си с познати образи – сърце, звезди, вятър, птици.
Разказът за синевата и безкрайността на небето е насечен с резки обрати – пропадания в бездните на тъгата, чието ядро е раздялата, несподелеността, гладът за пътуване в един омагьосан свой свят на полумрака, където в многото образи на момичета и жени, разчиташ едно и също лице, привлекателно в своята непостижимост и постижимост едновременно. Напомня ми мисъл на Иван Методиев: „Дори и цялото звездно небе не ще помогне на слепеца да узнае това, което зрящият познава чрез прашинката.“ В случая на Борислав Стоянов „прашинката“ е лицето на любимата, чрез което определя координатите си за добро и зло, на постижимо и недокоснато, на приобщено в себе си и изгубено сред планетните орбити на сближаване и разминаване. Сезоните на тъгата се преобразуват в спомените чрез тиха и достатъчна радост от самотното пътуване към близките, родния дом, целувката – радост от самото съществуване и самоосъзнаване, че ни има на света.
Тъгата от загубата не е безнадеждност и самоунищожение, болката сякаш е катарзис и чрез някакво магично превъртане на времето реанимира надеждата във вид на очаквано чудо, което ще завърти следващия оборот към полет, свобода и наслада сред необятната синева. Това редуване на полети и сривове изгражда темпоритъма на книгата, която настойчиво натрапва визията на черно-бялата фотография, динамика така естествена за житейския цикъл и на човека, и на космическите закони, чийто пулс трепти между разказаното небе и земните бездни на човешкия дух.
Алхимията на небето, не е затворена в природните стихии, а в стихиите, страстите, преобразяванията на човека като менталност. Особено показателно е едно кратко стихотворение, което подобно на старите фрески с човешкия цикъл от новородено до старост и смърт, по свой начин обхваща преображенията в човешкото възприемане на света:
Душа затворена в тяло,
затворено в дом,
затворен в град,
затворен в свят,
затворен в душа.
Сякаш непроницаемата монада, в която протягането към другите, към другия, е непостижимо – освен като порив, страдание и усилие да се откъснеш от конкретно битовото, условното, за да постигнеш безкраен хоризонт нависоко. Но нека не се лъжем – това е вътрешно субективен свят, наглед крехък и неустойчив, но всъщност обвързан с еластични кръвоносни връзки, спомени, привързаности, памет за изживяно щастие и споделени мигове, всичко което осигурява следващия екстаз от споделеното излитане, разпознаване и триумф във високото пространство на естетическото търсене, нов ракурс, от който да видим света. Света и на тъгата, и на радостта.
Разсъмване
разлистване
растеж
ритъм
ромон:
пет думи за радост
и мъничко тъга за равновесие.
Свободния стих на Борислав Стоянов нерядко вмъква вътрешни рими, обрати, натрупвания, които дават завършек – или като концентрирана емоционална поанта, или в неочаквано разстлала се вълна с утихващи отворени краища. Стихосбирката има вътрешен ритъм, който я структурира не като случайно събрани творби, а като обмислена в последователност нишка от мотиви, с изтъкана орнаментика и ритъмна връзка, която прави цяло от отделните фрагменти. Мисля, че това очертава в бъдеще различим почерк сред многото дебюти, който заслужава да бъде подкрепен финансово – потенциалът на стихосбирката е значим и споделянето с читателската аудитория е стимул, който ще отвори нови хоризонти на младия автор за бъдещи и различни книги.
Лъчезар Лозанов:
Книгата за четене
