Калейдоскоп с рисунки

Рядко в съвременното ни поетично пространство се пише и издава гротеска. А Таня Николова така е определила сама своите стихове, подредени в новата й стихосбирка „Калейдоскоп“. Това от една страна ни подсказва, че авторката гледа на света и на себе си не само с чувство за хумор и самоирония, но и с лека критичност, а от друга се опитва да ни провокира ние също да станем съпричастни на поетичните и философските й инвенции.

Николова признава още в предговора, че това е книга – експеримент и на мен ми се струва, че този експеримент е успешен. Провокациите са на всички нива – и в подредбата, и във формата, и в цялостното внушение, което „Калейдоскоп“ демонстрира – точно като онзи детски уред, в който поглеждайки сред шарените стъкълца, можеш да откриеш неподозирани цветни образи, видения, красиви форми.

Заглавието на стихосбирката „Калейдоскоп“ (от древногръцки „уред за наблюдаване на красиви форми“) от своя страна е като антоним на „гротеска“ и това за сетен път идва да ни покаже, че в тази книга всичко има своя семантика.

Не се случва често някой от вече познатите в различни литературни среди съвременни автори да се върне назад към творчеството си, да поизтупа от прахта на времето първите си поетични опити и да ги сглоби в съвсем нов ръкопис, подреден с някакъв вътрешно хармоничен контекст. На всяко младежко стихотворение има рефлексия от съвременния лиричен говорител.

В стиховете на Николова има експерименталност, провокация, но и теми и истини, прастари като света. Тук са и любовта, и липсата на любов, и разочарованието, и болката, и отчуждението, и страха… Голяма част от  стиховете са в мерена реч, хитро прикрита зад наивистични рими и образи, но общото им внушение издава познание и дори тъга. Свободните стихотворения в колекцията пък са като противовес на уж незрелите римувани поетични послания на младостта. В тях сякаш говори сегашния глас на лирическия герой – той звучи доста по-уверено, по-примирено, по хладно, по-мъдро, по-тъжно и скептично, докато младежкият, скрит между римите, все още се бунтува и не желае да влезе в каквито и да е норми не само на поезията, но и на битието.

А някои от стихотворенията в „Калейдоскоп“ са като образец за съвършенство.

Например „Ангел“:

снощи гледах снимки на красиво момче

модел на известни дизайнери

нито мъж нито жена

андрогин

съвършен

и разбрах защо не прие моята роза¹

та кой ангел отглежда цветя?

Или „Ябълка“:

трябваха ми години да прозра

че всяка реалност е

моя¹

Или „Постфактум“:

била съм наивна

раздавайки сливи¹ за смет

любовта е в друга приказка

Сякаш авторката е надградила усета си за поетичното през годините – макар и в по-кратка форма, но казваща повече, отколкото побират думите. Противовес на онова младежко многословие, с различна лексика, но въпреки това и то с правото да бъде чуто.

Смятам, че стихосбирката „Калейдоскоп“ на Таня Николова ще намери своето достойно място в разноликия пейзаж на съвременното ни поетично пространство.

Станислава Станоева

Поетесата Таня Николова е едно от най-ярките явления в съвременната българска поезия. Миналата година нейното великолепно стихотворение “Ботев” спечели награда в националния конкурс за лирическа поезия “Петко и Пенчо Славейкови”. Но още за дебютната й стихосбирка “Толкоз”(2007) вглъбен поет като Владимир Попов пише следното: „Всъщност верността към живота, такъв какъвто е (но не в битовия смисъл) и верността към поезията, такава каквато е нужна (но не в литературното й значение), са опорите, които крепят света на поетесата.“

Никога нямаше да предположа, че стихотворенията, включени в ръкописа “Калейдоскоп”, са ранни творби на поетесата, ако не бе авторското предисловие, което споменава този факт. Таня Николова е нарекла скромно стихотворенията в сборника “Калейдоскоп” гротески, но те всъщност представляват превъзходна любовна лирика и екзистенциална поезия. Зрелите поетически открития в тази книга, обагрени с неподражаемата ирония и самоирония, присъщи за лирическия говорител, затвърждават убеждението за самобитния стил на родения поет. В тази поезия присъства и смелостта жената с нейния поетически труд да бъде пресъздадена и през причудливия, ироничен поглед на един наблюдаващ отстрани лирически Аз:

…брилянтна композиция

за мерак, стрии, двойна брадичка и компютър

заповядайте

всеки ден от 23 ч.

в хола

свири

тя

аплодирайте наум

спя

Не само сливането на лирически Аз и лирически говорител е необичайното тук. Подобно на Аза в Ботевата поезия (“пък ще си викна песента”), и в този случай лириката е музика, която обаче се изсвирва мълком: приемствеността е съхранена, ала поетическото изкуство в днешния свят се е маргинализирало. Човекът на изкуството, дегероизиран, надсмиващ се над собствената си тленност, е част от собствената си творба с облика на художествена инсталация.

Но в любовни стихотворения като “Деконструкция” намираме лирически Аз в класическия смисъл на думата – тук драматизмът на любовното чувство е пресъздаден чрез великолепна метафора-откритие:

огледалото се счупи

парченцата се разлетяха под музиката на очите му

и ме конструираха наново

сега пречупвам хиляди лъчи и танцувам

на дансинга с вас

Разбира се, стихотворението “Деконструкция” присъства неизменно в контекста на съседното по разположение в книгата стихотворение “Хорските очи се взират” и е неразривно обвързано с неговата поанта:

обличам свойто примирение

като царско наметало.

Ставам огледало.

Тази особена подредба, при която при всяка двойка съседни съгласно номерацията на страниците в книгата стихотворения второто от тях, разположено на нечетна страница, представлява своеобразен апостроф или контрапункт на първото, важи за целия този изключително приносен и майсторски поетически сборник. Експериментът, оповестен в авторското предисловие и осъществен чрез запомнящите се поетически открития в книгата, е изключително успешен. Примирението в тази поезия не е примиренчество, а знак за ранното умъдряване на лирическия Аз, който се е научил да приема с доверие отреденото от провидението и да цени благородството и извисеността на смирението.

Азът в поезията на Таня Николова изпитва и един присъщ за всяка истинска творческа личност свян, чрез който се домогва до метафората- прозрение за смисъла на изкуството:

Не посмях да кажа

“обичам те!”

Не посмях да питам

“обичаш ли?”

Мога само в стихове

Те са моята инвалидна количка

пурпурно-златна

С нея летя

и съм приказно хубава…

Непосилно е да се обхване в една кратка рецензия цялото смислово и художествено богатство на една книга, в която всяка лирическа творба е ярко, изненадващо художествено откритие, но не може да бъде премълчано изумителното (и по своята лаконичност, и по своята запомняща се, гениална простота) стихотворение, озаглавено “Премълчано”:

мамо

прости ми

По този начин лириката на Таня Николова пресъздава и същината на човешкото съкровено битие – прощателността, изповедта на вината от страна на човешката личност, намекнати като разковниче за постигане на духовна хармония и осененост, които са така насъщни и нужни в днешните усилни времена. Затова убедено препоръчвам новият ръкопис на поетесата Таня Николова да бъде подкрепен от програмата “Помощ за книгата”.

Маргарит Жеков