Емили Дикинсън
една от най-забележителните поетеси на 19-ти век

От какво се прави ливада?
Емили Дикинсън
Нима не знаеш?
Трева –
и една пчела –
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига –
мечтата стига.
Случаят „Емили Дикинсън“
1970 г., Цветан Стоянов

Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна“, „гатанка“, самата тя също ги употребява:
През гатанката накрая –
Мъдростта търси път.
Първото впечатление от стиховете ѝ, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Символи или усещания? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесено, че не можеш да му хванеш краищата?
Мъчна е и нейната биография – и пак не в общоприетия смисъл. В нея няма авантюри, „бездни“, губещи се години. Тя е мъчна с това, че е най-обикновена. Емили Дикинсън живее тъкмо в средата на своя век, от 1830 до 1886, и почти не напуска родното си градче Амхърст, Масачузетс. Тя е от „партията“ на Кант – вярва, че за да постигнеш истината, няма защо да излизаш от Кьонигсберг.
По онова време Амхърст брои малко повече от 2000 души и единствената му забележителност е един колеж, основан впрочем от дядо ѝ. Дикинсъновци са били заможно и уважавано семейство, бащата веднъж дори бива избран за сенатор – суров човек, типичен представител на пуританска Нова Англия, той и до смъртта си не е знаел, че дъщеря му пише стихове. Завършила колежа, тя отива да следва в друг град, но прекъсва – изглежда, че баща ѝ забранил, а и самата тя изживява някаква религиозна криза и не иска да учи повече. След като минава тридесетгодишна възраст, я връхлита по-дълбока криза, защото се затваря изцяло в себе си; дълго се смяташе, че причината е нейната велика и нещастна любов към един мъж, женен и седемнадесет години по-стар от нея – безнадежден случай, който я съкрушава. Но други биографи смятат, че тази любов е била не само платонична, а и съвсем въображаема. Още по-късно нови материали разбиха мита за единствената любов – оказа се, че тя е имала повече увлечения и флиртове. Едната картина за нея – на все по-съсухряща се стара мома, странна, почти безполова девственица, която обитава несъществуващи вселени, се конкурира от друга картина – на нормална жена с нормални вълнения и реакции, която просто не е успяла да изгради свое семейство. При нейното общество, затворено и потиснато от предразсъдъци, подобна съдба не е била рядкост. Какво е истинското отношение между тези два образа – ексцентричката и неосъществената жена, – трудно може да се определи. Това, което се знае, е, че до края на своя живот тя остава сама, среща се само с няколко най-близки хора, мъчително боледува и умира на петдесет и пет години. Толкова е и цялата ѝ биография.
Плюс още един факт: че в тези години тя написва близо 1800 стихотворения, от които приживе биват публикувани само седем – останалите са пръснати по тетрадки, писма, хвърчащи листчета. След смъртта ѝ ги намират в нейните чекмеджета между квитанции, рецепти, изрезки от вестници и кълба конци. В цялата световна литература надали има автор, който да е бил така безразличен към общественото признание:
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
– да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!
„Мехури от красноречие: това е всяка слава“ – заявява тя в друго стихотворение. „Който публикува, оковава духа“ – също неин цитат. Само веднъж Емили частично нарушава своя принцип – в 1862 г. пише на Томас Хигинсън, един от редакторите на бостънското списание „Атлантик мънтли“, праща му цикъл свои стихове и го моли да прецени „дали са жизнени“. В този Хигинсън, във факта, че избира него, а не друг за консултант, проблясва една от онези „малки иронии на живота“, които дават пипера на именитите биографии. Хигинсън е полковник-литератор, джентълмен-есеист от старата школа, изискан и влиятелен в доброто общество – самата антитеза на нейната поезия. „Имате оригинални мисли – отсъжда той в своя отговор, – но зле владеете стихосложението…“ Все пак той проявява заинтересованост, тя отново му пише – „не беше толкова болезнено, колкото очаквах“, – завързва се преписка. Хигинсън предлага да отпечата някои стихове – тя отказва; предлага ѝ да дойде в Бостън, за да я въведе в литературните кръгове – тя отказва. Самият той два пъти я посещава в Амхърст – любопитни са противоречивите му, дори малко комични впечатления от нея. Той е и раздразнен, и хипнотизиран: „Не е имало същество, което така да ми опъва нервите….Тя е една най-обикновена плаха женичка…“ Но на друго място: „Отнесох впечатлението за нещо тъй единствено и далечно като Ундина, Миньон или Текла….“ До края той все я учи – не може такива грозни рими и граматични неправилности, – тя учтиво го изслушва и оставя текста както е. Един всемогъщ инстинкт я възпира да приеме препоръките на специалистите. Защото инстинктът ѝ е подсказвал нещо, което специалистите не са разбирали – че тук става въпрос не за усъвършенстване на несъвършен текст, а за намиране на нов, по-точен медиум и че неговата привидна тромавост е само част от по-голямата точност.
Любопитна е и еволюцията на Хигинсън – полека-лека викторианската му естетика се огъва пред този чепат талант и накрая той признава, че „когато една мисъл ти взема дъха, граматиката не е толкова важна“. Четири години след смъртта на поетесата той заедно с нейната сестра подготвя първия сборник стихотворения, пише предговора и се заема да уреди издаването му. Тук „малката ирония“ достига върха си – тръгвайки по издателства, Хигинсън започва да се бори с другите хигинсъновци, да вижда като в огледало собствената си шокирана физиономия. „Ние високо ценим вашия вкус, полковник, но….тия стихове са твърде особени и римите им много объркани….“ „Те правят впечатление със своите недостатъци не по-малко, отколкото с достойнствата си…“ Все пак един издател се решава накрая да публикува сборника в 500 екземпляра при условие, че евентуалните загуби се понесат от сестрата, и в 1890 г. излиза първата книжка „Стихове от Емили Дикинсън“.
От този ден започва най-голямата авантюра в съществуването ѝ – нейната „посмъртна авантюра“. За изумление на издателите книжката се разграбва. До 1892 г. тя претърпява единадесет издания – читателите я харесват, въпреки че „римите са объркани“. Критиката, разбира се, предпочита да замълчи пред това необичайно творчество. То заживява свой живот, навлиза в антологиите, става все по-популярно, въпреки че първите сериозни критични статии върху него се явяват едва в тридесетте години на нашия век. Самият ѝ архив дълго време зависи от милостта на случайни обстоятелства без научна текстологична обработка, разчитането му продължава невероятно бавно. Едва в 1945 г. до публиката стигат последните 666 стихотворения, дотогава забутани и неизвестни – над една трета от цялото ѝ творчество! Едва в 1955 г. се появява пълното тритомно издание на стиховете ѝ – Харвардското академично издание с всички варианти и с оригиналната пунктуация. Едва в 1958 г. излиза също така пълното тритомно издание на писмата ѝ. Светът научава за един мощен талант – превеждат я на всички културни езици, поставят я между предтечите на модерния стих, името ѝ се нарежда между първите три-четири имена в американската поезия. Сега вече критиката се надпреварва да я изследва и обяснява. Стига се до парадокс, какъвто литературната история едва ли знае другаде – от клишето на толкова карикатури: старата мома, която пише стихчета в своя албум и се лигави над тревичките и цветенцата – от това изтъркано, безнадеждно клише изведнъж в този уникален случай нещата се обръщат наопаки и там, където никой не чака нищо, където всеки разум е убеден, че „квадратчето е празно“, гръмва зашеметяващ поетичен взрив. Чекмеджето на умрялата поетеса – същото онова с квитанциите и конците – взема реванш за хиляди подобни чекмеджета с хиляди скрити ръкописи, безпомощни и банални, баналността излиза от себе си, за да отхвърли себе си, за да докаже, че поетичният акт може да се извърши навсякъде, включително и на онези места, където не се предполага.
Някои литератори сравняват проблема на Емили Дикинсън с шекспирианския проблем – как е възможно един „случаен“ провинциалист от Стратфорд да напише такива пиеси; как е възможно една „случайна“ провинциалистка от Амхърст да напише такива стихове? И те заговарят за „другата Емили“ – онази, която изведнъж може да каже, че цветът на очите ѝ е „като вишновката, оставена от госта в чашата“; онази, за която старата мома е била само мимикрия. „Това, че животът ѝ е бил оскъден, е глупост; животът ѝ е един от най-богатите на американския континент.“ (Алън Тейт) „Нейното усамотение не е отдръпване от живота, а авантюра за живот, много по-реален от външния.“ (Арчибалд Маклиш) „Всъщност тя не е била такава, каквато би изглеждала в Бостън – селска поетеса или стара мома, а принцеса, когато е карала Хигинсън да идва при нея.“ (Остин Уорън) Подобни оценки изобилстват все в същия смисъл, че истинската биография на Емили Дикинсън не е в мизерните делнични сведения, а е една епопея на духа, за която можем да гадаем единствено по нейните стихове.
Това, разбира се, е истина и важи за всеки поет, но в случая не ни поставя на твърда почва; шекспирианският проблем – как да свържем една житейска съдба с едно творчество – остава открит. Когато изцяло опрем до субективния живот, кой може „отвън“ да отсъди каквото и да било за богатствата и дълбочините му? В субективните дълбочини всички стари моми са „принцеси“. Други изследователи пък – като Д. К. Ренсъм и Томас Джонсън, редакторът на харвардския тритомник – говорят обратното: за „въображаем опит“, за една, така да се каже „изкуствена достоверност“ на поетичното преживяване, в което авторът се отдръпва от непосредствената житейска достоверност. Кои са правите? Впрочем, ако човек прочете примерно двадесетте основни статии в американската критика върху Емили Дикинсън, накрая сигурно ще получи чувството, че не знае повече за нея, отколкото преди да ги прочете. Така, пак според Алън Тейт, поетесата „няма способност да мисли“, в нея „абстракциите са усещания“, идеите са самите предмети. Според Маклиш, обратното – „предметите в нея не са предмети, а само абстракции, използвани, сякаш са предмети“….Същото казва и Луиза Воган, изтъквайки нейната „иронична интелигентност“ – същевременно обаче Луиза Воган я смята за „мистичен поет“, докато Айвър Уинтърс е на противното мнение – „няма особени причини да се мисли, че Емили Дикинсън е била мистичка….Нейните стихове са определено ясни и…носят призрачното чувство за човешката изолация в една враждебна вселена, което е отрицание на мистичния транс….“ От последната мисъл пък тръгва нов разнобой – Уинтърс, както се вижда, подчертава „изолацията“, „разрива между човека и природата“, но влиза в противоречие с други: тя (Емили Дикинсън) има „емерсъновска вяра в хармонията на природата“ – казва Воган; „Тя винаги е обичала природата спонтанно и с обич, която Уърдсуърд би нарекъл страст“ – добавя Ренсъм; а според Рийвз поезията ѝ е „ритуал за омилостивяване на разрушителните природни сили“, при който тя се „идентифицира“ с нечовешките същества: камъни, дървета, треви, животни, небесни явления.
Показателни са и мненията около познатия проблем за „неправилността“ на формата. Конрад Ейкън, един от първите, които пишат с голям респект за Емили Дикинсън, все пак не може да не уточни, че при нея има „непоправима небрежност към приетите норми и ред“, макар накрая да следва противоположното уточнение: „поетичната магия е толкова сигурна…, че грешките и отклоненията стават положителен чар“. Споменатият вече Айвър Уинтърс протестира срещу „надценяването“ на нейното творчество. „Дори в най-съвършените ѝ стихове човек е наклонен да усеща следи от нейната провинциална ексцентричност….От всички велики поети на нея най-много ѝ липсва вкус….Има безброй хубави стихове и пасажи, изхабени в пустинята на нейната суровост… “ Но и Уинтърс прави обрата, който видяхме при Ейкън: „С изключение на Мелвил тя не е била надминавана от никой американски автор – завършва той. – Тя е един от най-големите лирични поети на всички времена…“ Не по-малко куриозен е Р.П. Блекмур, който в 1937 г. рязко я напада – успехът ѝ бил случаен, „чрез самия тласък на усещането“, повечето ѝ стихове били съвсем близо до „автоматичното писане“…..“Тя не е нито професионална поетеса, нито любителка.“ „Тя е частна поетеса, която пише неуморно, както някои жени готвят или плетат….Но тя никога не е поемала великото призвание да контролира средствата на обективния израз. Ето защо целостта на нейното творчество не изразява, а само фрагментарно обозначава“….Въпреки това и Блекмур по-късно изменя оценката си в нова статия за Емили Дикинсън, където, поставяйки я във „веригата на голямата модерна поезия“, изразява надеждата, че съвременните френски автори ще открият в нея собствената си естетика, както преди един век Бодлер откри своята в Едгар По!…Колко наистина неизтребим е духът на Хигинсън! И Айвър Уинтърс, и Блекмур са също „полковници“ – от онази армия, чийто „генерал“ е късният Томас Елиът – прочутата „нова критика“, модерната „класицистичност“, където формата и „обектът“ са независими от твореца, още повече от обществото. След войната обаче идва обратната вълна – сега пък се посочва, че “използването на езика при Емили Дикинсън е почти безпогрешно обмислено и прецизно“. Впрочем обвиненията на Блекмур в „автоматично писане“ при по-подробно запознаване с архива на поетесата се оказаха несправедливи: установено бе, че тя, макар да не е публикувала стиховете си, многократно ги е обработвала, има стихотворения, за които са намерени по няколко варианта, епитети, при които последователно са били опитвани двадесет синонима. Особено енергична полемика срещу Блекмур води Рийвз, който с пълно право изтъква, че „щом нейните стихове са добри, те са и технически добри“, че „не съществуват добри стихове, които да са технически лоши“. Но наред с това в най-новата американска критика пак изскачат и рецидиви на тезата за „автоматизма“, вече произнесени не като укор, а като възхвала. Доналд Текери например смята, че „Емили Дикинсън се е приближила към поезията индуктивно, тоест че е комбинирала думи, , за да стигне до заключението, което ѝ предложи словесният модел, а не е употребявала думите като подчинени средства за израз на една ясна концепция“…Докъде може да се „извиси“ формализмът! Знае се, че нерядко поетите започват с отделна дума или израз без предварително начертан замисъл, но да сведеш една проникновена поезия до случайни съчетания на думи, до детска игра с кубчета – да видим какво ще се получи! – е нелепо. Тази тенденция обаче сега е модна: вместо стария романтически „автоматизъм на вдъхновението“ – един нов автоматизъм на сляпата комбинация; вместо „божествения глас“ – калкулаторът, който проверява възможните „модели“ и отчита „оптималния“ – сякаш може да има моделиране без „задание“, без „проблем“, сякаш моделирането е цел, а не средство!
Би могло да се продължи и с още критически версии и контраверсии, но едва ли е нужно – то би подсилило общото чувство на неудовлетвореност и обърканост. Дори и там, където споменатите критически статии предлагат ценни наблюдения относно форма, психология, социално-историческа обстановка, те пак остават някак откъснати от целостта и губещи нещо твърде важно. Очевидно е, че творчеството на Емили Дикинсън в цялото „единство на противоречията ѝ“ тепърва ще се оценява. Настоящият предговор, разбира се, ни най-малко не е място за подобно цялостно изследване, пък и след казаното досега такава задача би била твърде амбициозна. И все пак би трябвало да отбележим някои моменти от нейната поезия, които в досегашната западна критика са замъглени. Колкото и да е необичайна фигурата на Емили Дикинсън, колкото и да е „загадъчна“ нейната вътрешна драма, нейната „криза“, тя въпреки всичко не се разиграва на друга планета, тя е от сферата, към която принадлежи и чиито родови белези не може да не носи.
Кризата на Емили Дикинсън – в родовите си белези – е същата криза, усетена още от романтиците и по различен начин изживяна от почти всички дълбоки и чувствителни умове на времето – кризата на едно общество, което идва с „големи надежди“ и не ги оправдава, което се гордее, че е унищожило ужаса, а само го е заменило с друг ужас. Да се изрече това, не значи, че е обяснено всичко в една поезия, то е само начало, но като начало от него би трябвало и да се почне. И то влиза в шекспирианския проблем – „как може една провинциалистка“ и т.н.! Най-напред тогава цяла Америка е била провинция, периферия на системата, но периферия особена, гигантски набъбваща, за да стане по-късно център на същата тази система и затова пълна със скрити сигнали, които нейните истински писатели са дешифрирали. Та кой от тях не е провинциалист, кой не е израсъл в някакъв Амхърст? Но всички те още в зората на американската цивилизация ѝ казват своето не – едва са я видели, и се отдръпват, предупреждават, търсят изход и в личната драма на всеки от тях повече или по-малко се отразява и голямата зрееща драма на тяхната среда.
В този смисъл Емили Дикинсън не е толкова единствена – по-скоро бихме казали, че е в руслото на почти всички свои сънародници – събратя по перо. Дори такава, каквато си я представяме – уединена и тайнствена – тя е поглъщала флуидите на своята общност. Тя е била дете, когато Купър довършва своята пенталогия-епопея Нати Бумпо, естествения човек, който не може да се примири с настъпващата буржоазна лавина и бяга навътре в „прерията“ при истинските човешки ценности. Тя е изживявала първите си момински вълнения, когато настъпва развръзката в драмата на друг беглец, Едгар По, оплакващ загубата на човешкото и изричащ проклятия към света на парите. Тя е била млада жена, когато трети беглец, Мелвил, търсил по-рано спасение в тихоокеанските острови, също изрича проклятия и обявява злото, Моби Дик, „бялата гибел“, за непобедимо. По същото време четвърти беглец, Торо, си прави колиба в гората, за да се скрие от цивилизацията, и пише своя „Уолден“ и своето „Гражданско неподчинение“; по същото време Лонгфелоу, иначе певец на „позитивните“ американски качестванамира чрез „Хайавата“ опора в митическите предколумбовски; по същото време Уитман пуска първото издание на „Стръкчета трева“ и се възправя срещу мъртвината в своето общество, бива осмиван, хулен, мразен, мечтае за бъдещата свободна Америка, за неделимия континент. И най-сетне, за да си довършим списъка – Емили Дикинсън вече е отивала към своя край, когато един последен автор създава още двама безсмъртни бегълци –Том и Хък – и те бягат на своя остров и помагат на избягалия негър Джим да се крие, и до края кроят нови бягства: от скудоумието, от ограниченията, от робството, пак там, в същото царство на естествеността и невинността, спасителното детство, защото срещу останалото Марк Твен е могъл да насочва само безмилостен присмех. Това са шедьоврите на американската литература от миналия век и те всички са единни в своето отрицание, те са в една линия, в една велика традиция – светът, в който сме принудени да живеем, става все по нечовешки, нека до последна капка кръв се борим, за да опазим човечността!
В този духовен климат – като негов резултат и негова проява – живее едно момиче, болнаво, плахо, малко чудато, което подобно на Едгар По, Мелвил и Торо не може да се „устрои“ – един Хък Фин в рокля, който плаче, вместо да се бие с юмруци, една Беки Тачър, която се отдръпва от своята благоприлична среда и се поддава на „хлапашки влияния“, за да навлезе в неведоми пещери. Тя иска да учи, но разбира, че това, което учи, е фалш. Тя иска да обича, но обичта ѝ се оказва невъзможна. Тя би могла да се ожени и без любов, „по разум“, да роди четири-пет деца, които да възпита, както е редно. Но на всичко това тя също казва – пак подобно на По, Мелвил и Торо – своето беззвучно не. В тази игра аз няма да участвам!…. Тя е ужасена от нахлуващата арогантност и простащина, от щурма на апетитите, дивата предприемаческа енергия. Когато до Амхърст прекарват железница, баща ѝ се включва в спекулативните игри, у тях постоянно се водят разговори, пазарлъци – тя го изживява като болест. „Вкъщи влязоха всякакви хора начело с всемогъщия долар“ – пише с тръпка на отвращение. Нейното равнодушие към известността и славата, за което споменахме още в началото, е свързано тъкмо с това чувство. Малко автори не само в американската, а и в цялата световна литература така тънко и същевременно остро са се обявявали против УСПЕХА, разбран като основна категория на буржоазното съзнание: стремежът да се „реализираш“, да се осъществиш външно, обществено, да натрупаш богатство, да утдвърдиш „фирма“, да говорят за теб! Но тъкмо защото е външна, тази реализация губи лично духовното, неповторимото, то се обективизира, изразява се само със знаци, с купчина мъртви предмети, където е умряло най-важното. Като въстава срещу този „успех“, Емили Дикинсън забива острие в сърцето на господстващата етика и го забива дълбоко, макар и на пръв поглед невидимо – защото идеята за „успеха“ е от най-съблазнителните идеи, тя има своето фалшиво етично сияние – та кой не иска да се осъществи, не е ли това вечно човешко качество? Ако тук е позволена критика, тя е най-много до начините – как е успял, да не би нечестно, с измама, докато Емили Дикинсън руши по-надълбоко, руши самата основа, тя не пита как, а защо и отхвърля „успеха“ изобщо, във всичките му видове, понеже инстинктивно усеща, че около нея всеки успех е в известен смисъл измамен и нечестен, че илюзията е неговата същност.
Гладувах толкова години –
настъпи мойто пладне.
Трепереща – довлякох масата –
допрях вината хладни.
По чужди маси бях ги виждала –
когато гладна – тръпнех –
и гледах – гледах през прозорците –
богатства недостъпни.
Тъй бял и хубав беше хлябът –
различен от трохите –
които в хола на природата –
разделях си с врабците.
Но днес – от многото обилие –
почувствах се ранена –
като къпина от полето –
в паважа присадена.
И повече глад не усещах.
Гладът – разбрах тогава –
натрупва се извън прозорците –
но вътре се стопява –
Тя напразно е „реализирала“ мечтата си: всъщност трохите, които е делила с птичките „в хола на природата“, са по-ценни, гладът е по-близо до нейното истинско битие и сега в предметното мъртво обилие тя се е отчуждила от себе си и се чувства „присадена на паважа къпина“. „Осъществяването“ е липса на осъществяване, отнемане, саморушене – този, който печели, губи, затова най-дълбокият, висшият триумф е да не получиш триумф.
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата –
какво тя точно значи, –
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа –
болно и определено.
Тук не става дума само за психологическия момент – познатата истина, че недостъпният плод е по-вкусен, че трябва да си лишен от нещо, за да го цениш. В един първи план и тази истина е изказана, но веднага след него следва друг план (върху многоплановостта на Емили Дикинсън отделно ще говорим по-нататък), където вече се преосмисля самото познание на нещата. За да цениш нектара, трябва жестока жажда – жаждата, както и гладът в предишното стихотворение, е поривът, вътрешното движение на субекта към света, когато още не е постигнал или вече не може да постигне мъртвината на външната придобивка. Жаждата има повече света, отколкото „ѝмането“ – жаждата е динамична, трепетна, всичко в нея искри; „ѝмането“ е застинало или в най-добрия случай така въодушевено от самото себе си (триумфа на „пурпурната армия“), така самодоволно, че все едно няма придобивката си.
Затова и, както казахме вече, този, който „печели“, всъщност губи, а този който губи, битият, е запазил интензивността, „връзката“, емблемата, както казва Емили Дикинсън. „Емблемата – пише тя – е неизчерпаема, докато осъществяването може да пресъхне.“ Някои критици изтъкват, макар и бегло, отричането на „успеха“ у Емили Дикинсън, но само в абстрактно-психологически аспект, докато нейната поезия, колкото и да е абстрактна, дълбоко в себе си съдържа и социалнопротестен смисъл. Оттук идва и един трети план в този мотив – да го наречем „трагичен“, за който американската критика не споменава. Въпреки цялата преоценка, която тя прави – че победеният е победител, „емблемата е неизчерпаема“ и т.н., – и в двете стихотворения не усещаме чиста радост от откровението на такава една голяма истина, а заедно с тезата се лее и скрита болка, чувството, че животът не върви, както трябва, че има някаква грешка, изкривяване. Все пак картината на „бития“ пробожда сърцето, макар той да „има“ успеха повече от външния победител. Все пак компенсацията е субективна, „емблемата“ остава във вътрешния копнеж, но този копнеж по природата си е движение „навън“, в него е заложена необходимостта да се „опредмети“. За да утвърди идентичността си, човек трябва да успее в своето усилие, т.е. да извърши делото си и в него да постигне синтез между вътрешно душевното и външно предметното. Буржоазното общество обаче прави тъкмо това невъзможно и води до антиномия, до разрив между субекта и света – то издига в култ реализацията и същевременно я осакатява. Емили Дикинсън, отхвърляйки фалша на външния успех, търси опора в субективния копнеж – за нея той все още е насочен към света, макар и лишен от него. Но болката от лишаването, от разрива не може да бъде успокоена, тя гори, и то тъкмо в копнежа. Колкото и да е неизчерпаема, „емблемата“ не е целият действителен свят.
Тази двойственост се прехвърля и върху поведението на личността, тъй както я защитава Емили Дикинсън. Какво трябва да прави човекът, който е осъзнал, че „успехът“ е илюзорен?
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
След като си се оттеглил от „играта“, остава да „изчезнеш“, за да не се забелязваш сред гоненицата на придобивки! „Гоненицата“ обаче е толкова тиранична, че атакува и „оттеглилите се“ – за господстващата етика отказът от състезание е равносилен на провинение: затова не издавай, че си никой, изгасни си тихо, нека ТЕ да не осъзнаят отдръпването ти! Това е позицията на аутсайдера, на „беглеца“ – днес бихме я нарекли пораженска, но за времето си – в Амхърст, в средата на миналия век, при обстоятелствата, при които живее Емили Дикинсън – тя е била единствената възможна форма на протест. Да останеш „никой“, докато другите се „осъществяват“, докато „трупат“ пари и слава. И все пак забележете няколкото плана – пак няколко! – в които се местят значенията на това „никой“! В един първи план – кротост и смирение: аз съм нищожно същество, оставете ме на мира! В един втори – тънка пронизваща ирония: вие, които мислите, че се „някои“, всъщност сте кухи и призрачни, вие сте несъществуващите, докато аз си изграждам по-достоверна реалност, където са възможни любовта и приятелството, където връзките не са лъжливи, а автентични, където двамата „никои“, двата отрицателни знака, дават в сбора си положително човешко присъствие, човешка същност. И в един трети план „никой“ въпреки всичко остава да звъни със студен отблъскващ звън – дори през обещанието за обич и близост, да хвърля сянката на изчезване, на небитие. Знакът все пак е отрицателен и не може да излезе от себе си – съществованието е останало само вътре, в субекта, то е съществование, което не е. Лесно би могло да се види, че тези три плана на „никой“ отговарят на трите плана при отхвърлянето на „успеха“: един елементарно-психологически, един критично-ироничен, преоценяващ, и един кризисно-трагичен, идващ от субективизма.
Важен момент в духовната еволюция на Емили Дикинсън е религиозната криза, която изживява още в младостта си. Тук към общата антибуржоазност се добавя един „регионален“ бунт. Както отхвърля господстващата вяра в „успеха“, „просперитета“, така отхвърля тя и официалния Бог на своя роден край или по-точно – отхвърля и двете преобладаващи версии на Бога, които по нейно време започват да си дават сражение. Едната е „староверската“, фанатичната вяра на предците-пуритани – знае се, че Нова Англия е била тяхната крепост: тук са стъпвали първите заселници, изхвърлени през океана сред враждебната дива природа, и техният Бог е бил суров като тях, библейският Йехова, който не носи любов и прошка, а възмездие. Хората са изгубили неговото благоволение, за хората тази земя е „долина на скърбите“ и те могат отново да бъдат спасени само с черен труд, с горчиво покаяние и с безропотна вярност към всемогъщата църковна организация. Но към първата третина на 19-ти век някогашните бедни, брадясали пионери, които се бореха със зверове и индианци, са вече анахронизъм – сега техните внуци издигат комфортни къщи, магазините пращят от стоки, парите в касите растат като по чудо. Буржоазна Америка е още млада и примитивна, но тя предвкусва бляскавото си бъдеще и старият кодекс вече не е подходящ – той или трябва да продължи като лицемерна, явно фалшива фасада, или да се ревизира. В етично-философската сфера тази ревизия извършва новата школа на трансцедентализма, разцъфтяла тъкмо в Нова Англия, в крепостта на пуританите. „Пророкът“ на трансцеденталистите, Емерсън, отхвърля стария Бог, за него човек не е „паднал“, а по същността си светло-радостен, възвисяващ се, частица от общия океан, където няма деление на добро и зло, светлина и мрак – всичко е единно сияние, което постепенно се разгръща, и каквото и да прави човекът, той е оправдан и осмислен. Философската вяра на Емерсън, взета в целостта си, , е несъмнена крачка напред, разкрепостяваща и освобождаваща; тя е хуманна, не приема хората за „каторжници“, затова е привличала и множество благородни умове навремето. И все пак в нея има и други подводни тенденции – едно „панглосовско“ самодоволство, една безконфликтност, които по-късно излизат наяве. Всичко е добро, и да искаме, не можем да направим фатална грешка – не сме обречени, а призвани! Макар Емерсон да е ревностен моралист, той носи и невидимите зрънца на аморализма от по-късната епоха, нещо от онова „все дозволено“ на Разколников и Иван Карамазов – но и на Смердяков! Той носи и нещо самодоволно, както казахме вече, предусещане за охолството на бъдещата „пулмановска“ Америка. По думите на Алън Тейт, „Емерсън, без да ще, става пророк на настъпващия пиратски индустриализъм“. При всичките им отблъскващи черти, на пуританите не може да се отрече, че създават трагично напрежение, драматизъм в личността – емерсъновската личност е „така вътрешно съвършена, че не ѝ остава място за борба“!
Нека бъдем извинени за това отклонение, но без да се разбере конфликтът между мрачния пуритански Бог и новия Бог на Емерсън, доста страни от поезията на Емили Дикинсън биха останали неясни. Със старовремския кодекс тя не може да се примири, отхвърля го не само заради неговата суровост, а и заради все по-непоносимия фалш и фасадна надутост. Теократическата система тя направо отрича с презрение; за един пастор, прочут с красноречиви проповеди, пише, че безцеремонно „бърка в нас“, че „с една величествена светкавица скалпира голата ни душа“. Пак по повод проповедите и религиозните поучения са и следните стихове:
Наркозата не може да успокои зъба,
Който боли в душата….
Религията като „наркоза, като опиум“ – това е направо атеистичният термин и за Амхърст представлява нечувана смелост. Но Емили Дикинсън прехвърля своята критика и върху самото божество, вдига се със своите малки стихчета „на бунт“ – точно тази дума „бунт“, употребява и цялата американска критика. Тя го упреква в несправедливост, подигравателно го нарича „забележителен църковник“. За нея той е фалшив като своите служители:
Сърдечният лик на Твореца –
макар и с доброта голяма –
изглежда отвън излъскан –
като една реклама.
В едно стихотворение той дори бива назован „бандит, банкер, баща“ – невероятни думи в устата на пуританско момиче: ако случайно ги прочетеше, старият Дикинсън би получил удар! Разбира се, тези цитати не бива да се тълкуват в смисъл, че Емили Дикинсън е преодоляла изцяло религиозното съзнание – тя си остава вярваща, но заедно с това и бунтуваща се. Ако споменем за втори път Иван Карамазов, тя като него не отрича съществованието на Бога, но му „връща билета“ – не с неговия титаничен размах, а по-приглушено, по-женствено и все пак нареждайки се в същата категория на „бунтовете“. Както пише един коментатор, тя си изгражда „своя църква, състояща се от един член…..и нейният бог не може да бъде доближен чрез доктрината“. А пак според Алън Тейт „поезията ѝ е величествена лична изповед, богохулна и почти неприлична в своето саморазкритие и честност“ и ако беше се родила преди двеста години „пуританите щяха да я изгорят като вещица“!
Всичко това я доближава до Емерсън и тя наистина е симпатизирала на трансцедентализма. Но характерно е, че тя се отклонява и от Емерсън, и то тъкмо във връзка с тези скрити тенденции на безконфликтност, за които говорихме преди малко. Тънкият ѝ усет е подсказал, че тук се ражда нов фалш, за да замени стария, че лъскавата оптимистична усмивка е също така далече от истината, както и черното „проклятие“ на пуританизма. Така в този основен конфликт между двата бога тя застава всъщност на трета, , лично своя и по-проницателна позиция. Органичното ѝ отвращение към буржоазността не е могло да съжителства с отстраняването на трагедията, с духовния комфорт и „бодрячеството“ – за нея трагичното е същностно. Не в едно стихотворение тя води с Емерсън скрита полемика. За нея е неприемливо и неговото отношение към природата, която той също лишава от конфликти, сладникавия пантеизъм – вселената като ласкаво море, в което да се потопиш и да възкликнеш от блаженство, да си затвориш очите за всичките ѝ черни дълбини. Срещу това тя предупреждава:
Природата е все още чужда
и тези, които я цитират,
нито знаят нейната къща с духове,
нито духовете ѝ разбират…..
Неприемлив за Емили Дикинсън е и моралният смисъл на Емерсъновата идея, че щом светът е единен, всичко е добро и оправдано. В едно от най-дълбоките си стихотворения тя сравнява своя живот с „пълна пушка“, която е стояла в ъгъла, докато „стопанинът“ идва и я взема; сега тя вярно му служи, ходи с него на лов, пази го, унищожава враговете му. Целият образ е изграден на едно отношение между абсолютен властелин и предан, лишен от собствена мисъл слуга-изпълнител – тази преданост е неизбежна, но и ужасна; сякаш „господарят“ е „програмирал“ човека без собствена човешка воля, като автомат, като неодушевено сечиво за свои цели…. Отвъд привидно равния тон, наситен едва ли не с фанатично упоение, обаче блика страхотна болка, която изкрещява на финала:
Макар че мога да го надживея –
то нека той ме надживее – по-добре!
Че мойта власт е – само да убива –
без власт – самата да умре –
„Сечивото“ не може дори да изчезне по свое желание, но то би искало – тъй както е покорно – него да унищожат, за да не е принудено то да унищожава! Значи, не всичко е толкова добро и светът не е толкова единен; има и някакво странно зло, и то не като външна противопоставка, а вътре в самия „господар“ и в неговия служител, вътре в самото тяхно „добро“! Привидното упоение крие зашифрована критика на всяка религиозна система, в този смисъл то бие и старата пуританска вяра, но то е още по-зашифрована критика против Емерсъновата позиция, а и против всеки мистично-пантеистичен оптимизъм – едно иванкарамазовско „не“ срещу панглосовския „най-добър възможен свят“, където „съществуващото е разумно“.
Стихотворението за „пушката“ е удивително многопланово – от един зрителен ъгъл изглежда мистично, от друг е обвинение срещу мистиката; то е примирение и протест, изказ и отказ. За тази многопластовост вече споменахме при мотива за „успеха“ – за нея заслужава да се кажат и специално няколко думи. Тя е съществена част от поетиката на Емили Дикинсън – нейното непоколебимо убеждение, че „едната истина“ не стига, че светът е хилядолик и неговите хиляда лица се борят и размесват непрекъснато – и за да се схване целостта, еднопосочното утвърждение или отрицание не е достатъчно, трябва особена, по-висша „методология“. Така тя ни поразява със своето разностойностно, амбивалентно сграбчване на нещата, с неподражаемата си амалгама от плюсове и минуси, ужаси и усмивки, героика и пародия, издигания и принижавания. Ето например едно стихотворение, което е възхвала на любовта:
От всичките създадени души –
аз си избрах една –
когато от духа се рони разумът –
и е излишна всяка хитрина –
Когато фигурите идват – в царствен ред –
и през мъглите някой е дълбал.
Вижте тоз атом – който предпочетох
пред пластовете земна кал!
В един основен и очевиден разрез всичко това е патетично – сред света, който е разпаднат, остава само изключителната вярност и интензивност на истинската любов. И в същото време, в друг разрез – дълбоко скрити иронични жилки – тържествените изрази и образи, почти парадната им внушителност е в съзнателно противоречие с интимното чувство. Дори самата дума „атом“ в предпоследния стих е двойствена – противопоставен на „земната кал“, „атомът“ е въздигнат в ценност като субективно-достоверното, личностното; но заедно с това е и принизен като най-нищожната частица: в това, че се изтъква така предизвикателно има и патетика, и завоалиран комизъм.
На сходна тема е и друго стихотворение:
Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи –
и ще запуши клапите на вниманието си –
като със плочи.
И тук в едната посока – въздигане: любовта не се съобразява с нищо, тя е тъждествена със себе си, стопоцентова, буди възхищение; в другата посока тъкмо пък тази крайна стопроцентовост я прави по особен начин тъпа, невъзприемчива за нищо освен за собствения си център. Тя е и хуманна и нехуманна. В началото „хлопването на вратата“ звучи като отпъждане на фалша, накрая „запушването с прочите“ е вече отрицателно, „каменно“, но не за да зачеркне първото значение, а да го допълни, да образува цялост.
Особено богата и сложна е многоплановостта на стиховете, в които се третира темата за смъртта: тук мрачният тон, който идва от самото съдържание, се преплита с много други тонове и ако не се възприемат едновременно и съвместно, впечатлението пропада. В може би най-популярното стихотворение на Емили Дикинсън „Каляската“ („Понеже няма как да спра Смъртта“) патетика и ирония също вървят ръка за ръка, както при досегашните примери:
Понеже няма как да спра Смъртта –
тя спря пред мен с внимателно усърдие.
В каляската ний бяхме само двамата –
и нашето безсмъртие.
Карахме бавно – тя съвсем не бързаше,
и аз отхвърлих мойта предпазливост –
мойто усилие – и моето безделие –
за нейната вежливост.
Емили Дикинсън нарочно взема изтърканото клише на романтиците: „рицарят-скелет“, при когото се отива като на любовна среща – и веднага го разрушава със самата интонация. В картината няма нищо „черно“, „готическо“, както сме свикнали да я приемаме, а, напротив, светска непринуденост и лекота, размяна на любезности, сякаш рисунка от нравите в „доброто общество“ – млада дама и сух джентълмен си говорят в каляската. И в същото време какви дълбини се отварят зад тази игрива рисунка, все по-засилващи се в следващите строфи – би могло цяла студия да се напише в разгадаване на значенията и символите и пак не би придала синтеза на тези двайсет реда. Така Емили Дикинсън руши мрачната склерозирала сериозност на темата чрез привидно банална и лека трактовка и в същия миг самата лекота се насочва против себе си и става средство за ново проникновение. Сходен е и ефектът в стихотворението „Умирайки, чух да бръмчи муха“. Поетесата говори за своята собствена смърт, тя агонизира, всичко е предадено с тъмна тържественост и изведнъж в последния миг „забръмчава мухата“ и картината се преобръща. Каква е тази „муха“? Дали романтичен символ на Нищото, , пратеник от „бездната“? Или снижаване на самата идея за смъртта – вмъкване на нещо делнично кухненско, което отвътре да разстрои смъртната церемония, дворцовата „гипсираност на присъстващите“? И двете значения се смесват, няма как да ги разделиш, без да ги развалиш, и тук е неповторимата „методология“ на Емили Дикинсън – че смъртта е и това, и това, и още много неща заедно, тя е не само изключителната жестоко празнична секунда, която сгъстява смисъла на един живот, а е и реален, домашен факт, прозаична като яденето и спането, като бръмченето на мухата. Смъртта е и дълбока, и плитка – и вие, които искате да видите в нейната делничност само знак на „Разрухата“, имайте предвид, че делничността е и обратният знак – на живота, на непрекъснатия поток, непоклатимостта на домашното, вечното „бръмчене“, което продължава над мъртвеца!….
По начало Емили Дикинсън често се занимава със смъртта, нейни думи са, че „този гологлав живот под тревата безпокои човека като оса“, но дори според онези коментатори, които са склонни да преувеличават болезнените моменти в нейната поезия, тя надделява болезнеността и прекрачва напред. „Тя овладява живота дори когато го отхвърля“….“Четенето на стиховете ѝ никога не внася отчаяние“….“Емили Дикинсън знае, че само чрез цивилизоване и фамилиаризиране на смъртта тя би могла да бъде внесена в сферата на търпимото и вероятното“….“Стъпка по стъпка тя навлиза в ужаса и мъката на съдбата си, уплашена е, но твърдо крачи и надмогва ужаса“….“Нейната любима тема не е смъртта, както допреди се предполагаше, наред с нея тя утвърждава любовта и живота“…. Това са само няколко цитата от различни статии. Изтъква се също разликата между нея и Едгар По – и двамата дълго са гледали как агонизират любимите им хора, но докато По е хипнотизиран от смъртта и иронично-пародийният му талант се срива пред нейния тъмен шемет, Емили Дикинсън запазва контрол. При нея не може да се говори за безсилие – дори примирението ѝ, дори рухването ѝ крият особена сила.
Така тя съчетава живот и смърт като две страни на едно единство, т.е. „многостойностният метод“ на поетичното познание ѝ дава и философска опора: след като всичко е свързано и се преплита едно в друго, не бива да се абсолютизира фактът на смъртта. Да си отчаян – значи да гледаш едностранчиво, да обедняваш истината. По същият начин Емили Дикинсън съчетава и мъката с радостта, трагичното с комичното – видяхме, че противно на Емерсън тя не може да приеме „отстраняването на трагедията“, което обаче не ѝ пречи да притежава и вроден инстинкт за комедия. Джордж Хуичър например в специална статия „Американския хумор“ анализира „нейния навик да комбинира голямо и малко, , който тя прилага и в най-сериозните си стихове“, „особеното качество да стои невъзмутима сред конвулсиите с едно незасегнато парче от мозъка, което е готово иронично да се отдръпне“. По същия начин тя е и хармонична, и конфликтна в отношението си към природата и тази нейна двойнственост отразява самата човешка и проста истина: че природата е и ласкава майка, и сляпа рушителна сила. За неокласици като Айвър Уинтърс , разбира се, такава истина е непостижима – как може едно нещо да бъде и „А“ и „Не -А“! Както видяхме, той търси в Емили Дикинсън „изолация от вселената“, докато тя, съзнавайки, че понякога страшни бездни ни делят от природата, заедно с това постига другаде пълен синхрон с природните трептения. Ето само един мъничък бисер:
Утрините са все по-меки –
бузи къпината издува –
орехите стават кафяви –
розата иска да пътува.
Кленът е със весело шалче –
ливадата – с лисича кожа-
За да не бъда старомодна –
и аз едно бижу ще сложа.
Един „изолиран от вселената“ не би написал никога такива редове – а като тях могат да се дадат още десетки примери.
При Емили Дикинсън следователно трябва винаги да имаме предвид многоплановостта като съзнателна или интуитивна система за изграждане на поетичния свят , да имаме предвид, че тя твърде рядко остава само при едно-единствено значение, без да внесе в него допълващи или „контрапунктни“ значения, че само цялото представлява нейната истинска „информация“ – и то така, както тя го споява! Мнозина западни критици се стремят да експлоатират тази нейна разнопосочност, за да я тълкуват като относителност. Гледните точки са много – и всички са еднакво верни и неверни, изберете си според предпочитанието! Но нищо не е по-чуждо на Емили Дикинсън от такова тълкуване – това, че е многопланова, не значи относителна, нито множеството от стойности значи липса на стойности. Нейната поезия не е „плуралистична“ в лошия смисъл на думата – всякакви истини, които се разпадат в хаоса като освободени лутащи се частици! Нейната поезия е, бихме казали, диалектична – при цялата разнопосочност и противоречивост на битието ѝ тя е единна, а не „раздробена“, „едната истина“ не стига и същевременно истината е една в многоцветната си сложност. Това е и изключителното достойнство на тези стихове – че както и да се местят и „играят“ значенията, почвата под нозете стои стабилна; има център, спойка, която с учудваща здравина организира движенията и смените на частите. Светът е цял, от единия край до другия той е взаимодействие; не е хаос, а организъм дори и в страшните мигове на унищожение и гибел. И тази спойка е само другото име на поетичния гений – да уподобиш битието така, че по свой начин да съградиш единство на множествеността.
И най –сетне нека изтъкнем чисто човешките етични ценности, които носи поезията на Емили Дикинсън – за някои от тях вече говорихме. В нея има доброта, висша хуманност, защита на истинското и възвишеното у човека; има духовност, нравствен патос, има критика и протест срещу силите, които обезобразяват хората. Емили Дикинсън може да бъде пример на интелектуален кураж – тя винаги дръзко върви към истината и стига до последната точка, която ѝ е възможна – нищо не я сепва и задържа, никакви съображения и миражи. Отвратена от догмата на пуританизма, тя е унаследила и главната добродетел на някогашните пуритани – тяхното име значи „чистници“, „очистители“ – и като тях тя търси чистотата, златното съдържание без примеси и измами. Вече споменахме за „почти богохулната ѝ честност“, ще добавим думите и на най-известния ѝ биограф Ричард Чейз: „Тя е като своите прадеди: свирепа, насочена, безкомпромисна, отдадена на видения, вярна на факта, сардонична.“ Заедно с това тя притежава и най-добрите черти на американския народ, на другата, свободолюбивата Америка, Марк-Твеновата и Уитмановата – простодушие, естественост, омраза към преструвката. Макар и на места стиховете ѝ да са енигматични, изследванията показват, че те са основани на живото говорно слово от нейното време, а по форма са свързани със старата пуританска химнология и с фолклора, с детските мелодии за „Мадър Гуз“ (Мама Гъска), най-простите песнички, познати на всички американски деца.В това съчетание на дълбока философия с народностни, химно-фолклорни интонации е един от главните извори на нейния поетичен чар. Изследванията показват също, че колкото и да е била уединена, Емили Дикинсън е била и общителна – парадоксална истина, но истина! Тя е следяла живота в своя Амхърст, участвала е от своята стая в общите вълнения и се оказва, че немалка част от стиховете ѝ са писани „по случай“ – за сватби, рождени дни, погребения на близки и познати, – своеобразни честитки, съболезнования, реплики, които не могат да се отделят от чисто „изповедалните“ ѝ творби. Отхвърлила външния успех и слава, тя е предпочитала да остави стиховете си пръснати в чекмеджетата, по писма, картички и листчета, но това не значи, че ги е писала само за себе си. Тя по свой начин ги е адресирала до хората, те са нейното съдбовно послание, което дълго е съчинявала с надеждата, че ще стигне целта си – и надеждата ѝ щастливо се е сбъднала. Тя е приказлива самотница. Сто години по-късно ние може да сочим уединяването ѝ като „слабост“ и все пак нека отново подчертаем, че със своя вътрешен бунт, със своята искреност, с цялото си поетично дело тя има място в голямото движение на човешката мисъл и съвест. Тя самата го заявява:
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един – умрял за правда –
до мене настаниха.
„Защо – той тихо ме попита –
умря?“ – „За красотата“.
„А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя.“
Към другите ѝ качества накрая трябва да прибавим и още едно – тя е от онези творци, които и след смъртта си притежават, да го наречем, „лично присъствие“. Атанас Далчев, комуто дължим първите български преводи на Емили Дикинсън, разказваше веднъж, че когато за пръв път му попаднали нейни стихове, „сякаш някой влязъл в стаята“!….Тя обогатява редицата на нашите невидими приятели, които ни нашепват от книжните рафтове, учудена и учудваща сред останалите величествени фигури, някак „недокарана“, „непривчесана“, странна, но будеща симпатии. Зачетем ли я, тя винаги „ще влезе в стаята“ – такава, каквато е на портрета: дребничка и ярка, грозна и хубава, с изцъклени, напрегнати очи, вгледани в удивителното зрелище на света. Дори и това, че ще продължи да бъде между хората, тя е отгатнала още приживе – разбрала е, че само през голготата на нейния безцветен пожертван живот се стига безсмъртието на големия поет.
Тоя свят не е заключение.
Веригата почва – оттук –
невидима – като музика –
но сигурна – като звук.
Не я отгатват учените –
ще я съзреш едвам,
когато презреш – потомствата –
и се разпънеш сам.
Цветан Стоянов
1970 г.
Цветан Стоянов (1930–1971) е критик, писател и преводач. На него дължим преводите на Емили Дикинсън, Пърси Биш Шели и Уолт Уитман, на „Книга за джунглата“ на Киплинг, „Тортила Флет“ и „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек. Автор на прочути есета – „Броселиандовата гора“, „Невидимият салон“, „Орфей“ и „Хубавите разговори“, на романа „Изключителната история на Буди Будев“ (1969), на изследванията „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ (1973), „Геният и неговият наставник“ (посмъртна публикация, 1978 г.).

Стихотворения
превод Цветан Стоянов
This is my letter to the World
This is my letter to the World
That never wrote to Me—
The simple News that Nature told—
With tender Majesty
Her Message is committed
To Hands I cannot see—
For love of Her—Sweet—countrymen—
Judge tenderly—of Me
това е писмото ми до света
Това е писмото ми до света,
който не ми е писал –
простите новини от Природата –
с техния нежен смисъл.
Не знам за кого е предназначен –
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.
I’m Nobody! Who are you?
I’m Nobody! Who are you?
Are you – Nobody – too?
Then there’s a pair of us!
Don’t tell! they’d advertise – you know!
How dreary – to be – Somebody!
How public – like a Frog –
To tell one’s name – the livelong June –
To an admiring Bog!
Аз никоя съм. А ти кой си?
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!
I died for beauty
I died for beauty, but was scarce
Adjusted in the tomb,
When one who died for truth was lain
In an adjoining room.
He questioned softly why I failed?
„For beauty,“ I replied.
„And I for truth – the two are one;
We brethren are,“ he said.
And so, as kinsmen met a-night,
We talked between the rooms,
Until the moss had reached our lips,
And covered up our names.
Умрях за красота
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един – умрял за правда –
до мене настаниха.
„Защо – той тихо ме попита –
умря?“ – „За красотата“.
„А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя.“
И през пръстта ний си приказвахме –
като добри роднини, –
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.
Success is counted sweetest
Success is counted sweetest
By those who ne’er succeed.
To comprehend a nectar
Requires sorest need.
Not one of all the purple Host
Who took the Flag today
Can tell the definition
So clear of victory
As he defeated – dying –
On whose forbidden ear
The distant strains of triumph
Burst agonized and clear!
Когато го няма успехът
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата –
какво тя точно значи, –
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа –
болно и определено.
I taste a liquor never brewed
I taste a liquor never brewed –
From Tankards scooped in Pearl –
Not all the Frankfort Berries
Yield such an Alcohol!
Inebriate of air – am I –
And Debauchee of Dew –
Reeling – thro’ endless summer days –
From inns of molten Blue –
When „Landlords“ turn the drunken Bee
Out of the Foxglove’s door –
When Butterflies – renounce their „drams“ –
I shall but drink the more!
Till Seraphs swing their snowy Hats –
And Saints – to windows run –
To see the little Tippler
Leaning against the – Sun!
Пих питие, каквото няма
Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.
Аз от роса съм развратена –
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.
Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват –
но още, още аз ще пия –
доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето –
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.
Tie the strings to my life, my Lord
Tie the strings to my life, my Lord,
Then I am ready to go!
Just a look at the horses—
Rapid! That will do!
Put me in on the firmest side,
So I shall never fall;
For we must ride to the Judgment,
And it’s partly down hill.
But never I mind the bridges,
And never I mind the sea;
Held fast in everlasting race
By my own choice and thee.
Good-by to the life I used to live,
And the world I used to know;
And kiss the hills for me, just once;
Now I am ready to go!
Завържи поводите за мен
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!
Нека да седна здраво до теб –
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд –
през урви и стръмнини.
Няма да хленча над някой мост –
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден –
тъй ще е най-добре!
Сбогом на моето старо градче!
Само там горе – върхът –
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.
Much Madness is divinest Sense
Much Madness is divinest Sense –
To a discerning Eye –
Much Sense – the starkest Madness –
’Tis the Majority
In this, as all, prevail –
Assent – and you are sane –
Demur – you’re straightway dangerous –
And handled with a Chain –
Много безумие е най-върховен смисъл
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие –
където множеството обладава.
Ти си нормален – щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се – ти ще си опасен –
и окован с верига.
The sky is low, the clouds are mean
The Sky is low – the Clouds are mean.
A Traveling Flake of Snow
Across a Barn or through a Rut
Debates if it will go-
A narrow Wind complains all Day
How some one treated him.
Nature, like Us is sometimes caught
Without her Diadem.
Ниско небе – подли облаци
Ниско небе – подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора –
и води спор да продължи.
Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората –
не е с корона всеки път.
The Soul selects her own Society
The Soul selects her own Society —
Then — shuts the Door —
To her divine Majority —
Present no more —
Unmoved — she notes the Chariots — pausing —
At her low Gate —
Unmoved — an Emperor be kneeling
Upon her Mat —
I’ve known her — from an ample nation —
Choose One —
Then — close the Valves of her attention —
Like Stone —
Душата си избира свое общество
Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото и
император е коленичил.
Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи –
и ще запуши клапите на вниманието си –
като със плочи.
I felt a Cleaving in my Mind
I felt a Cleaving in my Mind –
As if my Brain had split –
I tried to match it – Seam by Seam –
But could not make them fit.
The thought behind, I strove to join
Unto the thought before –
But Sequence raveled out of Sound
Like Balls – upon a Floor.
Открих процеп във моя ум
Открих процеп във моя ум –
сякаш мозъкът се разсече.
Опитах да го слепя – пласт по пласт,
но не се слепяше вече.
Исках – мисълта от преди
с новата мисъл да е слята –
но изтървах тяхната поредица –
като топки на земята.
There cam a Wind like a Bugle
There cam a Wind like a Bugle –
It quivered through the Grass
And a Green Chill upon the Heat
So ominous did pass
We barred the Windows and the Doors
As from an Emerald Ghost –
The Doom’s electric Moccasin
The very instant passed –
On a strange Mob of panting Trees
And Fences fled away
And Rivers where the Houses ran
Those looked that lived – that Day –
The Bell within the steeple wild
The flying tidings told –
How much can come
And much can go,
And yet abide the World!
Задуха вятър като рог
Задуха вятър като рог –
той потрепера през тревата –
и студ зелен – така зловещо
премина над горещината –
че ние пуснахме резето –
като пред призрак изумруден –
и мокасинът на съдбата
пристъпи в тоя миг – възбуден-
дърветата как дишат вкупом –
оградите как отлетяха –
в реките къщите как тичат –
тогава живите видяха-
Църковната камбана диво
се завъртя – за да разглася.
О, колко много се явява –
и колко много си отива –
и все пак тоя свят понася!
The Heart asks Pleasure—first—
The Heart asks Pleasure—first—
And then—Excuse from Pain—
And then—those little Anodynes
That deaden suffering—
And then—to go to sleep—
And then—if it should be
The will of its Inquisitor
The privilege to die—
Сърцето търси първо удоволствие
Сърцето търси първо удоволствие –
а после да не го боли –
а после малките упойки – със които –
страданията да понамали –
а после да заспи – да спи за дълго –
а после, че ще бъде най-добре –
щом иска неговият Инквизитор –
да има свободата да умре.
They say that „Time assuages“—
They say that „Time assuages“—
Time never did assuage—
An actual suffering strengthens
As Sinews do, with age—
Time is a Test of Trouble—
But not a Remedy—
If such it prove, it prove too
There was no Malady—
Казват – лекувало времето
Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.
Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.
A Light exists in Spring
A Light exists in Spring
Not present on the Year
At any other period —
When March is scarcely here
A Color stands abroad
On Solitary Fields
That Science cannot overtake
But Human Nature feels.
It waits upon the Lawn,
It shows the furthest Tree
Upon the furthest Slope you know
It almost speaks to you.
Then as Horizons step
Or Noons report away
Without the Formula of sound
It passes and we stay —
A quality of loss
Affecting our Content
As Trade had suddenly encroached
Upon a Sacrament.
Напролет се явява светлина
Напролет се явява светлина,
която никога не може да постигне
останалото време на годината.
Едва март ще пристигне –
и ляга някакъв особен цвят
върху баирите отсреща.
Науката не може да го отчете –
човекът го усеща.
Той – този цвят – в ливадите стои –
по най-далечното дърво полазва –
по най-далечни склонове играе –
със мен почти приказва.
А после – щом пристъпи хоризонтът –
и обедът минава –
той тръгва си – без формулата на звука
а нас сами оставя –
със чувството, че ни нанасят загуба –
че задоволството го няма –
сякаш търговци са нахлули изведнъж –
във храма.
At Half past Three, a single Bird
At Half past Three, a single Bird
Unto a silent Sky
Propounded but a single term
Of cautious melody.
At Half past Four, Experiment
Had subjugated test
And lo, Her silver Principle
Supplanted all the rest.
At Half past Seven, Element
Nor Implement, be seen —
And Place was where the Presence was
Circumference between.
Във три – една едничка птичка
Във три – една едничка птичка –
сред тишината сива –
поде – с една едничка дума –
мелодия предпазлива.
Във четири – се вмести опитът –
и изпита прогони –
и ето, всичко подчини се
на сребърни закони.
Във седем – нямаше ни сила –
ни сечиво – ни длъжност.
Присъствието стана място –
а между тях окръжност.
How many schemes may die
How many schemes may die
In one short Afternoon
Entirely unknown
To those they most concern –
The man that was not lost
Because by accident
He varied by a Ribbon’s width
From his accustomed route –
The Love that would not try
Because beside the Door
It must be competitions
Some unsuspecting Horse was tied
Surveying his Despair
За един кратък следобед
За един кратък следобед
колко проекти гаснат!
И то неизвестни за тия,
които във тях участват.
Човекът не бива ограбен,
защото съвсем случайно
променя с една минута
пътуването обичайно.
Любовта губи смелост –
че до вратата – в мрака,
вижда един кон вързан –
който тя там не чака.
The Wind took up the Northern Things
The Wind took up the Northern Things
And piled them in the south –
Then gave the East unto the West
And opening his mouth
The four Divisions of the Earth
Did make as to devour
While everything to corners slunk
Behind the awful power –
The Wind – unto his Chambers went
And nature ventured out –
Her subjects scattered into place
Her systems ranged about
Again the smoke from Dwellings rose
The Day abroad was heard –
How intimate, a Tempest past
The Transport of the Bird –
Вятърът събра неща от север
Вятърът събра неща от север –
върху южните неща –
върза изтока за запада –
зина със уста –
сякаш искаше – четирите посоки
да изгълта тая нощ –
всичко в ъглите се сгуши –
пред ужасната му мощ.
Вятърът се върна в къщи –
и природата се осмели
да намести свойте поданици –
и системите си да успокои.
Пак над къщите запуши пушек –
и се чуваше денят.
Колко е интимно – подир бурята
птици да летят!
Before I got my eye put out
Before I got my eye put out –
I liked as well to see
As other creatures, that have eyes –
And know no other way –
But were it told to me, Today,
That I might have the Sky
For mine, I tell you that my Heart
Would split, for size of me –
The Meadows – mine –
The Mountains – mine –
All Forests – Stintless stars –
As much of noon, as I could take –
Between my finite eyes –
The Motions of the Dipping Birds –
The Morning’s Amber Road –
For mine – to look at when I liked,
The news would strike me dead –
So safer – guess – with just my soul
Opon the window pane
Where other creatures put their eyes –
Incautious – of the Sun –
Преди очите си да махна
Преди очите си да махна –
аз гледах весело и лесно –
тъй както другите с очите –
че само то ми бе известно.
Но ако някой днес ти каже –
ела да имаш пак небето –
повярвайте – от мойта тяжест –
би ми се сцепило сърцето!
Да имам храста – планината –
звездите щедри да се върнат –
от пладнето – каквото могат –
очите тесни да погълнат.
Как слизат птиците надолу –
светкавицата как се сипе –
пак да ги имам – да ги гледам –
такава вест ще ме съсипе!
Затуй по-сигурно за мен е –
да наблюдавам със душата –
докато другите – с очите
не осъзнават светлината.
The Mountains stood in Haze
The Mountains stood in Haze—
The Valleys stopped below
And went or waited as they liked
The River and the Sky.
At leisure was the Sun—
His interests of Fire
A little from remark withdrawn—
The Twilight spoke the Spire,
So soft upon the Scene
The Act of evening fell
We felt how neighborly a Thing
Was the Invisible.
Стояха планините във мъгла
Стояха планините във мъгла –
по-долу спряло бе полето.
Вървяха – или чакаха по своя воля –
реката и небето-
Слънцето се отдаде на почивка –
и заниманието му горещо
се дръпна от вниманието – здрачът
на кулата продума нещо.
И сцената на вечерта – така спокойно
до нас се спусна ниско –
че ний усетихме – колко невидимото –
е видимо и близко.
A Pit—but Heaven over it
A Pit—but Heaven over it—
And Heaven beside, and Heaven abroad,
And yet a Pit—
With Heaven over it.
To stir would be to slip—
To look would be to drop—
To dream—to sap the Prop
That holds my chances up.
Ah! Pit! With Heaven over it!
The depth is all my thought—
I dare not ask my feet—
’Twould start us where we sit
So straight you’d scarce suspect
It was a Pit—with fathoms under it—
Its Circuit just the same.
Seed—summer—tomb—
Whose Doom to whom?
Яма зее – но небе над нея
Яма зее – но небе над нея.
И небе отпред –
и небе навред.
Все пак яма зее –
със небе над нея.
Ако мръдна – и ще се убия.
Ако гледам – ще се залюлея.
Ако засънувам – ще изпия
сока, с който се надявам да живея.
Яма зее – и небе над нея.
Дъното е цялата ми мисъл –
своя крак не смея да попитам.
Както си седим – ще ни подкара –
там надолу – без да се усетим.
Яма зее – но без дъно в нея!
My life closed twice before its close
My life closed twice before its close—
It yet remains to see
If Immortality unveil
A third event to me
So huge, so hopeless to conceive
As these that twice befell.
Parting is all we know of heaven,
And all we need of hell.
Животът ми два пъти свърши
Животът ми два пъти свърши –
преди да се свърши.
Остава да видя дали вечността
трети път ще ме скърши –
по същия начин – без смисъл –
и без пощада.
В раздялата ние узнаваме рая –
и искаме ада.
The Grass so little has to do
The Grass so little has to do —
A Sphere of simple Green —
With only Butterflies to brood
And Bees to entertain —
And stir all day to pretty Tunes
The Breezes fetch along —
And hold the Sunshine in its lap
And bow to everything —
And thread the Dews, all night, like Pearls —
And make itself so fine
A Duchess were too common
For such a noticing —
And even when it dies — to pass
In Odors so divine —
Like Lowly spices, lain to sleep—
Or Spikenards, perishing—
And then, in Sovereign Barns to dwell —
And dream the Days away,
The Grass so little has to do
I wish I were a Hay —
Тревата върши толкова малко
Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава –
и да развъжда пеперуди –
и пчелите да забавлява.
И цял ден музика да слуша –
вятърът да и прави компания –
и да държи слънцето на скути –
и на всички да се покланя.
Росата да ниже на мъниста –
и да става толкова фина –
че пред нея да бъде груба
и една истинска херцогиня.
И дори – умирайки, да ляга
сред такива ухания и билки –
такива миризми заспали –
и талисмани от боровинки!…
А накрая – в царствените плевни –
да сънува старата си премяна.
Тревата върши толкова малко –
че бих искала сено да стана.
“Hope” is the thing with feathers
“Hope” is the thing with feathers –
That perches in the soul –
And sings the tune without the words –
And never stops – at all –
And sweetest – in the Gale – is heard –
And sore must be the storm –
That could abash the little Bird
That kept so many warm –
I’ve heard it in the chillest land –
And on the strangest Sea –
Yet – never – in Extremity,
It asked a crumb – of Me.
Надеждата е нещо хвърковато
Надеждата е нещо хвърковато –
то, кацайки в душата – те намира –
и пее свойта песничка без думи –
и никога не спира.
Най-сладък смях във нея се разнася –
и се извива страховита буря,
за да убие птичката, която
отвътре топлина притуря.
Аз чух я в най-студените крайбрежия –
дето най-странното море се плиска.
Дори сред най-голямата опасност –
троха не ми поиска.
I like to see it lap the Miles
I like to see it lap the Miles –
And lick the Valleys up –
And stop to feed itself at Tanks –
And then – prodigious step
Around a Pile of Mountains –
And supercilious peer
In Shanties – by the sides of Roads –
And then a Quarry pare
To fit its sides
And crawl between
Complaining all the while
In horrid – hooting stanza –
Then chase itself down Hill –
And neigh like Boanerges –
Then – prompter than a Star
Stop – docile and omnipotent
At it’s own stable door –
Гледах как лочи километрите
Гледах как лочи километрите –
и долини надолу лиже –
и от варели как се храни –
и изумително – се движи –
около планини на купчини –
и как с презрение наднича
в бараките – встрани по пътя –
и кариерата пресича –
на две еднакви половини –
и непрестанно се оплаква –
с ужасни думкащи куплети –
и по наклона се размъква –
и като див пророк – зацвилил –
със звездна точност – се промушва –
и спира – всемогъщ и кротък –
във собствената си конюшня.
We learned the Whole of Love
We learned the Whole of Love—
The Alphabet—the Words—
A Chapter—then the mighty Book—
Then—Revelation closed—
But in Each Other’s eyes
An Ignorance beheld—
Diviner than the Childhood’s—
And each to each, a Child—
Attempted to expound
What Neither—understood—
Alas, that Wisdom is so large—
And Truth—so manifold!
Научихме любовта добре
Научихме любовта добре –
буквите – думите – първа глава
от книгата – и откровението –
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас –
видя във другите очи –
светло незнание на дете –
детско незнание – да личи.
Което единият не бе разбрал –
искаше на другият да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта –
и истината – с много страни!
Wild Nights – Wild Nights!
Wild Nights – Wild Nights!
Were I with thee,
Wild Nights should be
Our luxury!
Futile – the Winds –
To a Heart in port –
Done with the Compass –
Done with the Chart!
Rowing in Eden –
Ah! the Sea!
Might I but moor –
Tonight – in Thee!
Диви нощи – диви нощи!
Диви нощи – диви нощи!
Ако бях с тебе тук –
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс!
Вятърът е безсмислен.
В пристанището съм аз.
Свършено е с компаса –
и стария атлас!
Веслата насред рая –
ах, какво море…
Да можех – тая вечер –
да се закотвя в теб!
I dwell in Possibility
I dwell in Possibility –
A fairer House than Prose –
More numerous of Windows –
Superior – for Doors –
Of Chambers as the Cedars –
Impregnable of Eye –
And for an Everlasting Roof
The Gambrels of the Sky –
Of Visitors – the fairest –
For Occupation – This –
The spreading wide my narrow Hands
To gather Paradise –
Аз обитавам Вероятността
Аз обитавам Вероятността –
по-хубава къща от Прозата.
Със по-многобройни врати –
и по-широки прозорци.
Тук стаите са като кедри –
през листата им не се вижда.
И отгоре – вечни тавани
небето съзижда.
Гостите са най-красивите –
а работата ми е тая –
да разперя тесните си ръце –
и да прибера рая.
The morns are meeker than they were
The morns are meeker than they were –
The nuts are getting brown –
The berry’s cheek is plumper –
The Rose is out of town.
The Maple wears a gayer scarf –
The field a scarlet gown –
Lest I should be old-fashioned
I’ll put a trinket on.
Утрините са все по-меки
Утрините са все по-меки –
бузи къпината издува –
орехите стават кафяви –
розата иска да пътува.
Кленът е със весело шалче –
ливадата – с лисича кожа-
За да не бъда старомодна –
и аз едно бижу ще сложа.
The Skies can’t keep their secret!
The Skies can’t keep their secret!
They tell it to the Hills—
The Hills just tell the Orchards—
And they—the Daffodils!
A Bird—by chance—that goes that way—
Soft overhears the whole—
If I should bribe the little Bird—
Who knows but she would tell?
I think I won’t—however—
It’s finer—not to know—
If Summer were an Axiom—
What sorcery had Snow?
So keep your secret—Father!
I would not—if I could,
Know what the Sapphire Fellows, do,
In your new-fashioned world!
Небето не пази тайни
Небето не пази тайни –
то ги каза на планината –
планината – на градините –
градините – на цветята.
Една птичка – която мина –
случайно – подслуша всичко.
Ако мога да те подкупя –
ще ми го кажеш ли, птичко?
Но по-добре да не зная –
тайната задържи я!
Ако лятото е аксиома –
защо в снега има магия?
Задържи своята тайна!
И да мога, не ща да зная
какво правят сега сапфирите –
във свежестта на безкрая.
There is a solitude of space
There is a solitude of space,
A solitude of sea,
A solitude of death, but these
Society shall be,
Compared with that profounder site
That polar privacy
A soul admitted to itself
Finite infinity.
Има самота на мястото
Има самота на мястото –
има самота на водата
и на смъртта – но при всички тях –
все едно, че си в тълпата –
при това дълбоко седалище –
тази полярна себичност –
душата, познала себе си –
гранична Безграничност.
What is the East?
What is the East?
The yellow man—
But if I’m red —
Then what am I?
What is the West?
The red man—
But if I’m yellow—
Then what am I?
Какво е Изтокът?
Какво е Изтокът?
Това е Жълтият човек.
Но става и Червен – ако рече –
когато слънцето нагоре извлече.
Какво е Западът?
Той е Червеният човек.
Но става също Жълт – ако рече, –
когато слънцето надолу повлече.
His Mansion in the Pool
The Frog forsakes—
He rises on a Log
And statements makes—
His Auditors two Worlds
Deducting me—
The Orator of April
Is hoarse Today—
His Mittens at his Feet
No Hand hath he—
His eloquence a Bubble
As Fame should be—
Applaud him to discover
To your chagrin
Demosthenes has vanished
In Waters Green—
От своята водна къща
От своята водна къща
жабата се отрече.
Излезе на дървото
и почна дълги речи.
Гласът така прегракнал!
И освен мен самата
за пролетния оратор
слушатели – два свята.
Краката му в ръкавици,
ръце не употребява.
мехури за красноречие,
както е всяка слава.
Но щом изръкопляскате,
ще видите огорчени,
че Демостен е изчезнал
сред форуми зелени.
God is indeed a jealous God
God is indeed a jealous God—
He cannot bear to see
That we had rather not with Him
But with each other play.
Бог е наистина ревнив
Бог е наистина ревнив.
Кара ни да се каем –
че не играем със него –
а помежду си играем.
If you were coming in the Fall
If you were coming in the Fall,
I’d brush the Summer by
With half a smile, and half a spurn,
As Housewives do, a Fly.
If I could see you in a year,
I’d wind the months in balls—
And put them each in separate Drawers,
For fear the numbers fuse—
If only Centuries, delayed,
I’d count them on my Hand,
Subtracting, till my fingers dropped
Into Van Diemen’s Land.
If certain, when this life was out—
That yours and mine should be—
I’d toss it yonder, like a Rind,
And take Eternity—
But now, all ignorant of the length
Of time’s uncertain wing,
It goads me, like the Goblin Bee—
That will not state—its sting.
Ако идваш наесен
Ако идваш наесен –
лятото ще отстраня –
с усмивка и с досада –
както се пъди муха.
Ако след година дойдеш –
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.
Ако векове те чакам –
с пръсти ще ги броя –
докато паднат пръстите –
на голата земя.
Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд –
бих захвърлила живота си –
като люспа на път.
Но без да разбирам времето,
то ме боде – със бяс –
една оса прокълната- сама се жиля аз.
To flee from memory
To flee from memory
Had we the wings
Many would fly,
Inured to slower things.
Birds with surprise
Would scan the cowering van
Of men escaping
From the mind of man.
Мнозина от собствената си памет
Мнозина от собствената си памет –
биха отлетели веднага –
стига да можеха да летят.
Ще гледат птиците с изненада –
свикнали на кротки същества –
които се носят полека –
как бягат човеци – разтреперани –
от душата на Човека.
I never lost as much but twice
I never lost as much but twice,
And that was in the sod;
Twice have I stood a beggar
Before the door of God!
Angels, twice descending,
Reimbursed my store;
Burglar! Banker! Father!
I am poor once more!
На два пъти понасях загуби
На два пъти понасях загуби –
все тука – до пръстта.
На два пъти бях просякиня –
пред божията врата.
На два пъти слизаха ангели –
все тука – до моя праг.
Бандит – банкер – баща –
аз съм беднячка пак!
The Way I read a Letter’s—this
The Way I read a Letter’s—this—
‘Tis first—I lock the Door—
And push it with my fingers—next—
For transport it be sure—
And then I go the furthest off
To counteract a Knock—
Then draw my little Letter forth
And slowly pick the Lock—
Then—glancing narrow, at the Wall—
And narrow at the floor
For firm Conviction of a Mouse
Not exorcised before—
Peruse how infinite I am
To no one that You—know—
And sigh for lack of Heaven—but not
The Heaven God bestow—
Ето как аз чета писмо
Ето как аз чета писмо –
заключвам се направо –
за по-голяма сигурност –
вратата бутам здраво –
отивам в ъгъла отсреща –
за да не се почука –
после писмото тихо вадя –
печата тихо чупя.
поглеждам скришом към стената –
към пода -също скришом –
да не би там да лази мишка –
и почвам да въздишам –
че съм безкрайна – но пред някого,
когото тук не знаят –
и не за рая на религиите –
а тук, че липсва раят.
The Right to perish might be thought
The Right to perish might be thought
An undisputed right —
Attempt it, and the Universe
Upon the opposite
Will concentrate its officers —
You cannot even die
But Nature and Mankind must pause
To pay you scrutiny.
Някои мислят правото да загинеш
Някои мислят правото да загинеш
за неоспорвано право.
Опитай се – и веднага Вселената
ще те погледне сурово –
и ще изпрати отсреща полиция.
Не можеш и да умреш по желание –
без Природата и Човечеството
да ти направят дознание.
The Past is such a curious Creature
The Past is such a curious Creature
To look her in the Face
A Transport may reward us
Or a Disgrace —
Unarmed if any meet her
I charge him fly —
Her rusty Ammunition
Might yet reply —
Миналото е особено създание
Миналото е особено създание –
щом го погледна в лицето – не знам
дали ще получа възторг –
или пък срам.
Ако го срещнеш без оръжие –
по-добре побегни –
че и неговата ръждясала пушка –
понякога – гърми.
Civilization—spurns—the Leopard
Civilization—spurns—the Leopard!
Was the Leopard—bold?
Deserts—never rebuked her Satin—
Ethiop—her Gold—
Tawny—her Customs—
She was Conscious—
Spotted—her Dun Gown—
This was the Leopard’s nature—Signor—
Need—a keeper—frown?
Pity—the Pard—that left her Asia—
Memories—of Palm—
Cannot be stifled—with Narcotic—
Nor suppressed—with Balm—
Цивилизацията изгони леопарда
Цивилизацията изгони леопарда.
А не бе ли душата му сърцата?
Пустинята-не отхвърляше кадифето му.
Етиопия – неговата позлата.
Джунглата – неговите привички.
Той имаше мантия пъстра –
и беше все същия.
Такава му е природата – сеньор, –
трябва ли пазачът да се мръщи?
Жалко за леопарда – той напусна своята Азия.
Споменът за ония палми
не ще бъде заглушен с упойки –
нито успокоен – с балсами.
The Body grows without
The Body grows without—
The more convenient way—
That if the Spirit—like to hide
Its Temple stands, alway,
Ajar—secure—inviting—
It never did betray
The Soul that asked its shelter
In solemn honesty.
Тялото расте външно
Тялото расте външно –
за да е по-удобно-
Ако преследват душата –
храмът му – стои свободно –
отворен, канещ, сигурен.
Тялото е по-честно.
Духът, потърсил убежище –
то не се предава лесно.
I’m „Wife“ — I’ve finished that
I’m „Wife“ — I’ve finished that —
That other state —
I’m Czar — I’m „Woman“ now —
It’s safer so —
How odd the Girl’s life looks
Behind this soft Eclipse —
I think that Earth feels so
To those in Heaven — now —
This being comfort — then
That other kind — was pain —
But why compare?
I’m „Wife“! Stop there!
Край на предишното! Аз съм съпруга!
Край на предишното! Аз съм съпруга!
Аз съм друга!
Аз съм Цар. Аз съм Жена.
Тъй съм по-сигурна.
Чуден ми е моминският свят
през този нежен полумрак-
Навярно такава е земята –
за тези, които са в небесата.
Понеже сега е радост – то
мъка е било предишното.
Но защо повече да сравнявам?
Аз съм Жена. И тук оставам.
I never heard the word „Escape“
I never heard the word „Escape“
Without a quicker blood,
A sudden expectation
A flying attitude!
I never heard of prisons broad
By soldiers battered down,
But I tug childish at my bars —
Only to fail again!
Не съм чувала думата “ бягство“
Не съм чувала думата “ бягство“ –
без да ми пламне кръвта-
Едно внезапно очакване –
усещане, че летя.
Но не съм чувала и да просветва
затворническият мрак.
Аз само детски се търкам в клетката –
за да пропадна пак.
I took my Power in my Hand
I took my Power in my Hand —
And went against the World —
‘Twas not so much as David — had —
But I — was twice as bold —
I aimed by Pebble — but Myself
Was all the one that fell —
Was it Goliath — was too large —
Or was myself — too small?
Събрах си силата в ръка
Събрах си силата в ръка –
закрачих към света.
И по-голяма от Давид
ми беше смелостта.
Изстрелях камък, но сама
се строполих завчас.
Дали голям бе Голиат –
или бях малка аз?
Pain — has an Element of Blank
Pain — has an Element of Blank —
It cannot recollect
When it begun — or if there were
A time when it was not —
It has no Future — but itself —
Its Infinite contain
Its Past — enlightened to perceive
New Periods — of Pain.
В мъката има нещо тъмно
В мъката има нещо тъмно –
тя е без памет цяла.
Не знае нито кога е почнала –
нито кога е спряла.
Тя няма бъдеще освен себе си –
империята и обхваща
и собственото и минало –
и мъката предстояща.
God permits industrious Angels
God permits industrious Angels —
Afternoons — to play —
I met one — forgot my Schoolmates —
All — for Him — straightway —
God calls home — the Angels — promptly —
At the Setting Sun —
I missed mine — how dreary — marbles —
After playing Crown!
Бог дава на работливите ангели
Бог дава на работливите ангели –
следобедите да играят.
Срещнах един – зарад него напуснах
всички, които ме знаят.
Бог викна в къщи своите ангели –
щом притъмни небосклона.
Загубих моят – мрачен е камъкът –
след като бил е корона.
It’s such a little thing to weep
It’s such a little thing to weep—
So short a thing to sigh—
And yet—by Trades—the size of these
We men and women die!
Плачът е нещо незначително
Плачът е нещо незначително –
въздишката – е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.
A Deed knocks first at Thought
A Deed knocks first at Thought
And then—it knocks at Will—
That is the manufacturing spot
And Will at Home and well—
It then goes out an Act
Or is entombed so still
That only to the ear of God
Its Doom is audible—
Първо делото ще почука при мисълта
Първо делото ще почука при мисълта –
после – при волята ще спре.
Тук вече е работното място –
дето ще се почувства добре.
И тогава – се явява едно действие –
или пък се погребва така –
че само божието ухо
ще чуе неговата съдба-
To fight aloud, is very brave
To fight aloud, is very brave —
But gallanter, I know,
Who charge within the bosom
The Cavalry of Woe —
Who win, and nations do not see —
Who fall — and none observe —
Whose dying eyes, no Country
Regards with patriot love —
We trust, in plumed procession
For such, the Angels go —
Rank after Rank, with even feet —
And Uniforms of Snow.
Да се бориш на глас е храбро
Да се бориш на глас е храбро –
но по-голяма е храбростта,
когато се биеш – вътре в сърцето си –
с кавалерията на скръбта –
когато побеждаваш – без зрители –
падаш – без никой да те съзре, –
когато не гледат патриотите
как героят им ще умре.
Такива храбреци дирят ангелите –
шествие от разперени крила –
ред подир ред – със равна стъпка –
и със белоснежни облекла.
‘Twas such a little – little boat
‘Twas such a little – little boat
That toddled down the bay!
‘Twas such a gallant – gallant sea
That beckoned it away!
‘Twas such a greedy – greedy wave
That licked it from the Coast –
Nor ever guessed the stately sails
My little craft was lost!
То бе една малка, малка лодка
То бе една малка, малка лодка –
която по залива тръгна.
То бе едно храбро, храбро море –
което навътре я дръпна.
То бе една хищна, хищна вълна –
която с език я прегъна.
Така не разбраха големите кораби –
че моята лодка потъна.
Drowning is not so pitiful
Drowning is not so pitiful
As the attempt to rise.
Three times, ’tis said, a sinking man
Comes up to face the skies,
And then declines forever
To that abhorred abode
Where hope and he part company—
For he is grasped of God.
The Maker’s cordial visage,
However good to see,
Is shunned, we must admit it,
Like an adversity.
Не е тъй мъчително давенето
Не е тъй мъчително давенето –
а опитът да се изскочи.
Удавникът – казват – три пъти
с лице – към небето сочи.
И после потъва завинаги –
в тази ужасна бездна,
където сам бог го прегръща –
и всяка надежда изчезва.
Сърдечният лик на Твореца –
макар и с доброта голяма –
изглежда отвън излъскан –
като една реклама.
I lost a World—the other day
I lost a World—the other day!
Has Anybody found?
You’ll know it by the Row of Stars
Around its forehead bound.
A Rich man—might not notice it—
Yet—to my frugal Eye—
Of more Esteem than Ducats—
Oh find it—Sir—for me!
Загубих вчера един свят
Загубих вчера един свят.
Тук някъде да сте го зървали?
Познава се по ред звезди-
по челото навървени.
Богатите ще го отминат –
но за окото ми оскъдно
той е по-скъп и от дукати.
Върнете ми го, сър, обратно!
I’ll tell you how the Sun rose
I’ll tell you how the Sun rose –
A Ribbon at a time –
The Steeples swam in Amethyst –
The news, like Squirrels, ran –
The Hills untied their Bonnets –
The Bobolinks – begun –
Then I said softly to myself –
“That must have been the Sun”!
But how he set – I know not –
There seemed a purple stile
That little Yellow boys and girls
Were climbing all the while –
Till when they reached the other side –
A Dominie in Gray –
Put gently up the evening Bars –
And led the flock away –
Аз знам как слънцето изгря
Аз знам как слънцето изгря.
За миг през ивицата – диск –
хукнаха вести като катерички –
кулата плувна в аметист-
Развърза нощна шапчица –
и хор от косове запя.
Тогава тихо аз си казах:
„Виж, вече слънцето изгря.“
Но как залезе, аз не знам.
Прескачаха с детински жар
жълти момченца и момиченца
през някакъв червен дувар –
а там един наставник в сиво –
с ръката си добра отвъд
спусна вечерните решетки –
и стадото прибра от път.
A Drunkard cannot meet a Cork
A Drunkard cannot meet a Cork
Without a Revery—
And so encountering a Fly
This January Day
Jamaicas of Remembrance stir
That send me reeling in—
The moderate drinker of Delight
Does not deserve the spring—
Of juleps, part are the Jug
And more are in the joy—
Your connoisseur in Liquours
Consults the Bumble Bee—
Щом пияницата види тапа
Щом пияницата види тапа –
от блянове е упоен.
Тъй и аз съзрях една муха –
в този януарски ден.
И във мене бликна ром от спомени –
и главата ми се завъртя.
Който само с мярка пие –
той не заслужава пролетта.
Упоението е отчасти във шишето –
повече е в радостта сама.
Ти, ценителю на питиетата –
питай малката пчела…
If What we could—were what we would
If What we could—were what we would—
Criterion—be small—
It is the Ultimate of Talk—
The Impotence to Tell—
Ако моженето беше равно на желанието
Ако моженето беше равно на желанието –
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е –
безсилието да изкаже.
One need not be a Chamber — to be Haunted
One need not be a Chamber — to be Haunted —
One need not be a House —
The Brain — has Corridors surpassing
Material Place —
Far safer, of a Midnight Meeting —
External Ghost
Than an Interior Confronting —
That Cooler Host.
Far safer, through an Abbey gallop,
The Stones a’chase —
Than Unarmed, one’s a`self encounter —
In lonesome Place —
Ourself behind ourself, concealed —
Should startle most —
Assassin hid in our Apartment
Be Horror’s least.
The Body — borrows a Revolver —
He bolts the Door —
O’erlooking a superior spectre —
Or More —
Не е нужно – за да си населен с призраци
Не е нужно – за да си населен с призраци –
да си стая – или къща.
Мозъкът си има коридори – по които
по-добре да не се връща –
по-добре във полунощ да видиш
дух незнаен –
но да не се сблъскаш във душата си
с домакина таен –
по-добре зад теб да рухват замъци
и във ужас да се блещиш –
но на скрито място – без оръжие –
сам себе си да не срещаш.
Туй, което в теб зад теб е сгушено –
най-ще те уплаши.
Вмъкналият се убиец в къщата
няма да е така страшен.
Ние тялото си пазим с револвери –
и заключваме вратите –
но пропускаме по-висши призраци –
а и друго – в нас самите.
Further in Summer than the Birds
Further in Summer than the Birds
Pathetic from the Grass
A minor Nation celebrates
Its unobtrusive Mass.
No Ordinance be seen
So gradual the Grace
A pensive Custom it becomes
Enlarging Loneliness.
Antiquest felt at Noon
When August burning low
Arise this spectral Canticle
Repose to typify.
Remit as yet no Grace
No Furrow on the Glow
Yet a Druidic Difference
Enhances Nature now.
По-надълбоко в лятото от птиците
По-надълбоко в лятото от птиците –
трогателна в тревата –
една миниатюрна нация
празнува свойта служба свята.
Обреди в нея няма –
и тъй на степени благодатта пристига –
че мисленето я приема – като навик –
а самотата се надига.
На обед тя изглежда най-старинна –
когато Август – ниско ни изгаря –
и кара призрачната литургия
покой да изразява.
Все още липсва опрощение –
сянка във жегата не ляга.
Но вече има нещо жреческо –
и то природата напряга.
It was not Death, for I stood up
It was not Death, for I stood up,
And all the Dead, lie down —
It was not Night, for all the Bells
Put out their Tongues, for Noon.
It was not Frost, for on my Flesh
I felt Siroccos — crawl —
Nor Fire — for just my Marble feet
Could keep a Chancel, cool —
And yet, it tasted, like them all,
The Figures I have seen
Set orderly, for Burial,
Reminded me, of mine —
As if my life were shaven,
And fitted to a frame,
And could not breathe without a key,
And ’twas like Midnight, some —
When everything that ticked — has stopped —
And Space stares all around —
Or Grisly frosts — first Autumn morns,
Repeal the Beating Ground —
But, most, like Chaos — Stopless — cool —
Without a Chance, or Spar —
Or even a Report of Land —
To justify — Despair.
Не беше смърт – понеже се надигнах
Не беше смърт – понеже се надигнах –
а мъртвите лежаха.
Не беше нощ – с извадени езици
камбаните звъняха.
Не беше лед – защото по месата ми
самум пълзеше жадно-
Не беше огън – с крак от мрамор
отдолу пазех хладно-
Но заедно ги вкусвах всичките –
и този поглед – с който
гледах телата наредени –
ми спомняше за мойто.
Сякаш живота ми бе кастрен –
то рамката го хвана,
и дишах само с ключ – и всичко
някак среднощно стана –
и спряха всякакви тиктакания –
и взря се тишината –
и първата мъгла затисна
бумтежа на земята.
То беше – хаос непрекъснат –
без шанс – без състезание –
без земен знак – да оправдае –
самото отчаяние.
Will there really be a „Morning“?
Will there really be a „Morning“?
Is there such a thing as „Day“?
Could I see it from the mountains
If I were as tall as they?
Has it feet like Water lilies?
Has it feathers like a Bird?
Is it brought from famous countries
Of which I have never heard?
Oh some Scholar! Oh some Sailor!
Oh some Wise Men from the skies!
Please to tell a little Pilgrim
Where the place called „Morning“ lies!
Ще дойде ли някога утро?
Ще дойде ли някога утро?
И нещо подобно на ден?
Да бях планината висока –
дали ще го видя пред мен?
И има ли тяло на лилия?
И птичи пера – отстрани?
От славни страни не пристига ли –
за мен непознати страни?
О, учени и моряци!
И мъдри мъже по света!
Кажете на малката пътница –
къде да намери деня!
Two Butterflies went out at Noon
Two Butterflies went out at Noon —
And waltzed upon a Farm —
Then stepped straight through the Firmament
And rested on a Beam —
And then — together bore away
Upon a shining Sea —
Though never yet, in any Port —
Their coming mentioned — be —
If spoken by the distant Bird —
If met in Ether Sea
By Frigate, or by Merchantman —
No notice — was — to me —
Две пеперуди днес на обед
Две пеперуди днес на обед
върху потока валс играха –
после по свода се надигнаха –
и на една греда запряха.
А после заедно отплуваха –
в най-осветеното безбрежие –
където никое пристанище
не ще им пътя отбележи.
И там – в ефирните морета –
дали ята над тях се вдигат –
или фрегати ги пресрещат –
до мен известия не стигат.
Under the Light, yet under
Under the Light, yet under,
Under the Grass and the Dirt,
Under the Beetle’s Cellar
Under the Clover’s Root,
Further than Arm could stretch
Were it giant long,
Further than Sunshine could
Were the Day Year long,
Over the Light, yet over,
Over the Arc of the Bird —
Over the Comet’s chimney —
Over the Cubit’s Head,
Further than Guess can gallop
Further than Riddle ride —
Oh for a Disc to the Distance
Between Ourselves and the Dead!
Отдолу – под светлината – долу
Отдолу – под светлината – долу,
под тревата – и под тинята –
под килера на бръмбара –
под корена – на детелината –
там – докъдето не достигат
и ръцете на исполина –
там – дето слънцето не свети –
дори в един ден – като година –
отвъд светлината – най-отвъд –
отвъд арката – на врабчетата –
отвъд върха – на аршините –
отвъд комина – на кометата –
там, дето мисъл не галопира –
и няма гатанки пред мъдреца –
о, този диск на дистанцията –
между живите – и мъртвеца!
I reason, Earth is short
I reason, Earth is short —
And Anguish — absolute —
And many hurt,
But, what of that?
I reason, we could die —
The best Vitality
Cannot excel Decay,
But, what of that?
I reason, that in Heaven —
Somehow, it will be even —
Some new Equation, given —
But, what of that?
Разбирам – светът ще престане
Разбирам – светът ще престане –
тревогата ще ни хване –
и много рани.
Но какво от това?
Разбирам – всеки загива –
и силата най-жива –
накрая изгнива.
Но какво от това?
Разбирам – после в рая –
всичко ще оправдая –
с уравнението на безкрая.
Но какво от това?
A Dying Tiger — moaned for Drink
A Dying Tiger — moaned for Drink —
I hunted all the Sand —
I caught the Dripping of a Rock
And bore it in my Hand —
His Mighty Balls — in death were thick —
But searching — I could see
A Vision on the Retina
Of Water — and of me —
‘Twas not my blame — who sped too slow —
‘Twas not his blame — who died
While I was reaching him — but ’twas —
The fact that He was dead —
Умиращ тигър за вода се мъчеше
Умиращ тигър за вода се мъчеше.
Прерових пясъчните степи –
в една скала – намерих изворче –
и му донесох в шепи.
Очните топки се бяха втвърдили –
но взирайки се – в празнотата .
видях там върху ретината образа –
на себе си – и на водата.
Не бях виновна – че съм се забавила –
нито пък тигърът – виновен беше –
че е умрял. Това бе просто фактът –
че той умрял лежеше.
One Crucifixion is recorded—only
One Crucifixion is recorded—only—
How many be
Is not affirmed of Mathematics—
Or History—
One Calvary—exhibited to Stranger—
As many be
As persons—or Peninsulas—
Gethsemane—
Is but a Province—in the Being’s Centre—
Judea—
For Journey—or Crusade’s Achieving—
Too near—
Our Lord—indeed—made Compound Witness—
And yet—
There’s newer—nearer Crucifixion
Than That—
Едно разпятие се отбелязва само
Едно разпятие се отбелязва само –
а колко много стърчат.
За тях и математиката –
и историята – мълчат.
Една Голгота е пред чужденците –
а толкова други знам,
колкото личности, – и полуострови.
Дори градината на Гетсиман –
е провинция до центъра на битието.
Дори и Индия –
за всички пътници и кръстоносци –
е съвсем до нас.
Исусовото показание е мощно –
но въпреки това –
има разпятия – по-нови и по-близки –
от онова.
As imperceptibly as grief
As imperceptibly as grief
The Summer lapsed away —
Too imperceptible at last
To seem like Perfidy —
A Quietness distilled
As Twilight long begun,
Or Nature, spending with herself
Sequestered Afternoon —
The Dying had a little while
To die, but Nature knew
The time was neither wrong nor right
And still the Earth did go.
Незабележимо – като скръб
Незабележимо – като скръб –
лятото – свърши бавно.
Прекалено незабележимо –
за да изглежда коварно.
Една пречистена тишина –
дълъг здрач и силуети-
Природата прекарва – сама –
следобедите иззети-
Чужда изгрява сутринта –
досадна – и вежлива –
като гостенка – която стои –
а трябва да си отива.
Тъй – без да полети с криле –
без кораб – да му помага –
нашето лято – с лекота –
в красивото избяга.
Because my Brook is fluent
Because my Brook is fluent —
I know ’tis dry —
Because my Brook is silent —
It is the Sea —
And startled at its rising —
I try to flee
To where the Strong assure me
Is „no more Sea“ —
С това – че моята река тече
С това – че моята река тече –
тя е пресъхнала добре.
С това – че моята река мълчи –
тя вече е море.
И аз – изплашена от нейните вълни-
хукнах – без някой да ме спре –
натам – където силните ме уверяваха –
че „няма повече море“.
Nature is what we see
Nature is what we see—
The Hill—the Afternoon—
Squirrel— Eclipse— the Bumblebee—
Nay—Nature is Heaven—
Nature is what we hear—
The Bobolink—the Sea—
Thunder— the Cricket—
Nay—Nature is Harmony—
Nature is what we know—
But have no art to tell—
So impotent Our Wisdom is
To Her Simplicity—
Природата е – което виждаме
Природата е – което виждаме.
Хълмът – следобедното поле –
катеричката – залезът – бръмбърът –
или природата – е небе.
Природата е – което чуваме –
морето – пеещият кос – гръмотевицата – щурецът –
или природата е – глас.
Природата е – което знаем –
но не изказваме с уста –
че мъдростта ни е безсилна –
пред нейната простота.
I started Early – Took my Dog
I started Early – Took my Dog –
And visited the Sea –
The Mermaids in the Basement
Came out to look at me –
And Frigates – in the Upper Floor
Extended Hempen Hands –
Presuming Me to be a Mouse –
Aground – upon the Sands –
But no Man moved Me – till the Tide
Went past my simple Shoe –
And past my Apron – and my Belt –
And past my Bodice – too –
And made as He would eat me up –
As wholly as a Dew
Upon a Dandelion’s Sleeve –
And then – I started – too –
And He – He followed – close behind –
I felt His Silver Heel
Upon my Ankle – Then my Shoes
Would overflow with Pearl –
Until We met the Solid Town –
No One He seemed to know –
And bowing – with a Mighty look –
At me – The Sea withdrew –
Аз станах рано – взех си кучето
Аз станах рано – взех си кучето –
и посетих морето.
Русалките от зимника
загледаха ме скрито.
Фрегатите от партера разпериха
конопени ръце – със плясък.
те ме помислиха за мишка –
завряна в дупка пясък.
Но никой не ме пипна – преди приливът.
Той до обувките ми стигна –
после престилката – после коланът –
елечето надигна –
и се престори, че ще ме погълне –
както росата – отзарана
глухарчетата бе погълнала –
но аз тогава станах.
А той – той тръгна подир мен отблизо –
и сребърните му пети шумяха –
до моя глезен – двете ми обувки
от бисери преляха.
докато срещнах твърдината на града –
тълпа от непознати плъпна –
и затова – с един поклон величествен –
морето се отдръпна.
I felt a Funeral, in my Brain
I felt a Funeral, in my Brain,
And Mourners to and fro
Kept treading — treading — till it seemed
That Sense was breaking through —
And when they all were seated,
A Service, like a Drum —
Kept beating — beating — till I thought
My Mind was going numb —
And then I heard them lift a Box
And creak across my Soul
With those same Boots of Lead, again,
Then Space — began to toll,
As all the Heavens were a Bell,
And Being, but an Ear,
And I, and Silence, some strange Race
Wrecked, solitary, here —
And then a Plank in Reason, broke,
And I dropped down, and down —
And hit a World, at every plunge,
And Finished knowing — then —
Почувствах в своя мозък погребение
Почувствах в своя мозък погребение –
вървяха оплаквачите на групи –
и крачеха, и крачеха – додето
усещането ми на две се счупи.
Те седнаха – опелото започна –
и също като барабан в тила ми –
и биеше, и биеше – додето
помислих – че заглъхна мисълта ми.
И после чух – един сандък да вдигат –
и през душата ми да скърцат – с постоянство –
все същите оловени обувки –
и после звънна – цялото пространство –
сякаш небето бе една камбана –
едно ухо огромно – Битието –
и аз и тишината – странно племе –
разсипано – самотно – и проклето.
Elysium is as far as to
Elysium is as far as to
The very nearest Room
If in that Room a Friend await
Felicity or Doom –
What fortitude the Soul contains,
That it can so endure
The accent of a coming Foot –
The opening of a Door –
Раят е толкова далече
Раят е толкова далече –
че е във стаята до нас –
ако приятел чака в нея
съдбовния си час.
Каква ли сила е в душата –
да може тя да изтърпи
шума на идващите стъпки –
отварящите се врати!
To make a prairie it takes a clover and one bee
To make a prairie it takes a clover and one bee —
One clover, and a bee,
And revery.
The revery alone will do,
If bees are few.
От какво се прави ливада
От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева –
и една пчела –
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига –
мечтата стига.
Our share of night to bear
Our share of night to bear —
Our share of morning —
Our blank in bliss to fill —
Our blank in scorning —
Here a star, and there a star,
Some lose their way.
Here a mist, and there a mist,
Afterwards — Day!
Да издържим своя дял от нощта
Да издържим своя дял от нощта –
своя сутрешен дял.
Да попълним празното на радостта –
и на своя провал.
Минава звезда подир звезда –
някои падат сред път.
Минава мъгла подир мъгла –
и тогава – Денят!
I had been hungry, all the Years
I had been hungry, all the Years —
My Noon had come — to dine —
I trembling drew the Table near —
And touched the Curious Wine —
‘Twas this on Tables I had seen —
When turning, hungry, Home —
I looked in Windows, for the Wealth
I could not hope — for Mine —
I did not know the ample Bread —
‘Twas so unlike the Crumb
The Birds and I, had often shared
In Nature’s — Dining Room —
The Plenty hurt me — ’twas so new —
Myself felt ill — and odd —
As Berry — of a Mountain Bush —
Transplanted — to the Road —
Nor was I hungry — so I found
That Hunger — was a way
Of Persons outside Windows —
The entering — takes away —
Гладувах толкова години
Гладувах толкова години –
настъпи мойто пладне.
Трепереща – довлякох масата –
допрях вината хладни.
По чужди маси бях ги виждала –
когато гладна – тръпнех –
и гледах – гледах през прозорците –
богатства недостъпни.
Тъй бял и хубав беше хлябът –
различен от трохите –
които в хола на природата –
разделях си с врабците.
Но днес – от многото обилие –
почувствах се ранена –
като къпина от полето –
в паважа присадена.
И повече глад не усещах.
Гладът – разбрах тогава –
натрупва се извън прозорците –
но вътре се стопява.
After a hundred years
Nobody knows the Place —
Agony — that enacted there —
Motionless as Peace —
Weeds triumphant ranged —
Strangers strolled and spelled
At the lone Orthography
Of the Elder Dead —
Winds of Summer Fields
Recollect the way —
Instinct picking up the Key
Dropped by memory —
След сто години – мястото –
забравя се – най-подир.
Агонията е преминала –
във неподвижен мир.
Бурени тържествуват –
и сричат чужденци –
самотният правопис
на древни мъртъвци.
Но летните ветрове
връщат някои неща.
Инстинктът вдига ключа –
изпуснат от паметта.
Of all the Souls that stand create
Of all the Souls that stand create —
I have elected One —
When Sense from Spirit — files away —
And Subterfuge — is done —
When that which is — and that which was —
Apart — intrinsic — stand —
And this brief Drama in the flesh —
Is shifted — like a Sand —
When Figures show their royal Front —
And Mists — are carved away,
Behold the Atom — I preferred —
To all the lists of Clay!
От всичките създадени души
От всичките създадени души –
аз си избрах една –
когато от духа се рони разумът –
и е излишна всяка хитрина –
когато днешният – и миналият ден –
стоят отделно – всеки сам –
и тази кратка драма на плътта –
е като пясък – разпилян –
когато фигурите идват – в царствен ред –
и през мъглите някой е дълбал.
Вижте тоз атом – който предпочетох
пред пластовете земна кал!
After great pain, a formal feeling comes
After great pain, a formal feeling comes —
The nerves sit ceremonious, like tombs —
The stiff Heart questions, was it He, that bore,
And Yesterday, or Centuries before?
The feet, mechanical, go round —
of Ground, or Air, or Ought —
A Wooden way
Regardless grown,
A Quartz contentment, like a stone —
This is the Hour of Lead —
Remembered, if outlived,
As Freezing persons, recollect the Snow —
First — Chill — then Stupor — then the letting go —
След тежка мъка – чувстваш официално
След тежка мъка – чувстваш официално.
Застават нервите – като гробове . – чинно.
сърцето пита – как тъй всичко мина?
И вчера ли? Или преди година?
Краката – механично обикалят
по дървения път – направен –
от пръст – от въздух – от безсмислен намек –
със кварцово задоволяване на камък.
Аз зная този час – часът оловен.
Ако го минеш – ще го помниш –
както замръзналите – своето смразяване –
сняг – и втвърдяване – и отминаване.
If I shouldn’t be alive
If I shouldn’t be alive
When the robins come,
Give the one in red cravat
A memorial crumb.
If I couldn’t thank you,
Being just asleep,
You will know I’m trying
With my granite lip!
Ако не съм вече жива
Ако не съм вече жива –
щом дойдат ония птички –
дай на червеношийката
от паметните трохички.
Не бих ти благодарила –
никой не ще ме пусне –
но знай – че съм опитвала –
с мойте гранитни устни.
This World is not Conclusion
This World is not Conclusion.
A Species stands beyond—
Invisible, as Music—
But positive, as Sound—
It beckons, and it baffles—
Philosophy, don’t know—
And through a Riddle, at the last—
Sagacity, must go—
To guess it, puzzles scholars—
To gain it, Men have borne
Contempt of Generations
And Crucifixion, shown—
Faith slips—and laughs, and rallies—
Blushes, if any see—
Plucks at a twig of Evidence—
And asks a Vane, the way—
Much Gesture, from the Pulpit—
Strong Hallelujahs roll—
Narcotics cannot still the Tooth
That nibbles at the soul—
Тоя свят не е заключение
Тоя свят не е заключение.
Веригата почва – оттук –
невидима – като музика –
но сигурна – като звук.
Тя сочи – и тя обърква –
философийте мълчат.
През гатанката накрая –
мъдростта търси път.
Не я отгатват учените –
ще я съзреш едвам,
когато презреш – потомствата –
и се разпънеш сам.
My Life had stood — a Loaded Gun
My Life had stood — a Loaded Gun —
In Corners — till a Day
The Owner passed — identified —
And carried Me away —
And now We roam in Sovereign Woods —
And now We hunt the Doe —
And every time I speak for Him —
The Mountains straight reply —
And do I smile, such cordial light
Upon the Valley glow —
It is as a Vesuvian face
Had let its pleasure through —
And when at Night — Our good Day done —
I guard My Master’s Head —
’Tis better than the Eider Duck’s
Deep Pillow — to have shared —
To foe of His — I’m deadly foe —
None stir the second time —
On whom I lay a Yellow Eye —
Or an emphatic Thumb —
Though I than He — may longer live
He longer must — than I —
For I have but the power to kill,
Without — the power to die —
Животът ми бе пълна пушка в ъгъла
Животът ми бе пълна пушка в ъгъла –
но един ден стопанинът дойде –
и след като доказа самоличност –
със себе си ме взе.
И ний сега в горите царски стъпваме –
и ний сега на лов сме за сърни –
и щом аз – вместо него – проговоря –
отсреща отговарят – планини.
И щом усмихна се – такъв сърдечен блясък
долът пред нас е озарил –
че сякаш сам Везувий – от наслада –
лицето си е зачервил.
А вечер – след добрия ден изтекъл –
аз пазя – господарската глава –
и знам – че и възглавница от пачи пук
той би отхвърлил – пред това.
За неговите врагове – съм смъртен враг –
те падат неподвижни околвръст –
когато соча ги – с око от жълто –
и със наблягащ пръст.
Макар че мога да го надживея –
то нека той ме надживее – по-добре!
Че мойта власт е – само да убива –
без власт – самата да умре.
There’s a certain Slant of light
There’s a certain Slant of light,
Winter Afternoons –
That oppresses, like the Heft
Of Cathedral Tunes –
Heavenly Hurt, it gives us –
We can find no scar,
But internal difference,
Where the Meanings, are –
None may teach it – Any –
’Tis the Seal Despair –
An imperial affliction
Sent us of the Air –
When it comes, the Landscape listens –
Shadows – hold their breath –
When it goes, ’tis like the Distance
On the look of Death –
Има едни диагонални светлини
Има едни диагонални светлини –
през зимата – в следобедите тесни –
те ни притискат – като тежестта
на катедрални песни.
Небесна рана ни нанасят те –
но белег ний не виждаме с очите –
а само вътрешната разлика боли –
където са значенията скрити.
От тях не учи нищо никой тук –
те са клеймото – те са отчаяние –
те са изпратени – като всевластна скръб –
по въздуха – от разстояние.
На идване – пейзажът ги следи –
държат си сенките дъха запиращ.
А на отиване – са като дълъг скок –
до поглед на умиращ.
Safe in their Alabaster Chambers
Safe in their Alabaster Chambers –
Untouched by Morning
And untouched by Noon –
Sleep the meek members of the Resurrection –
Rafter of satin,
And Roof of stone.
Light laughs the breeze in her Castle above them –
Babbles the Bee in a stolid Ear –
Pipe the Sweet Birds in ignorant cadence –
Ah, what sagacity perished here!
Grand go the Years,
In the Crescent above them –
Worlds scoop their Arcs –
And Firmaments – row –
Diadems – drop –
And Doges – surrender –
Soundless as Dots,
On a Disc of Snow.
Сигурни – в свойте зали алабастрови
Сигурни – в свойте зали алабастрови –
от нощите и дните – несмущавани –
спят меките остатъци на възкресението –
атлазен гредоред – покрив от камъни.
Слънцето в своя дом осмива вятъра –
жужи пчелата край уши безчувствени –
подсвиркват птиците във такт невежествен –
ах, какви мъдрости са тук покрусени!
Над тях – тържествени – вървят годините –
гребат вселени в небосводи дъгови –
падат корони – дождове предават се –
беззвучни – като точки – в снежни кръгове.
I heard a Fly buzz – when I died
I heard a Fly buzz – when I died –
The Stillness in the Room
Was like the Stillness in the Air –
Between the Heaves of Storm –
The Eyes around – had wrung them dry –
And Breaths were gathering firm
For that last Onset – when the King
Be witnessed – in the Room –
I willed my Keepsakes – Signed away
What portion of me be
Assignable – and then it was
There interposed a Fly –
With Blue – uncertain stumbling Buzz –
Between the light – and me –
And then the Windows failed – and then
I could not see to see –
Умирайки – чух да бръмчи муха
Умирайки – чух да бръмчи муха.
Покоят – който в стаята настана –
напомняше въздушния покой –
между два напора на океана.
Очите бяха сухи – от изстискване –
дъхът се стягаше – за да съпътства
последната атака – че на нея –
сам кралят – щеше да присъства.
Аз паметта си завещах – подписах
онази малка част от мен – която
за подпис бе пригодна – и тогава –
във стаята промъкна се – мухата –
и забръмча тя синьо -смътно – секващо –
преди към светлината да отида –
и после мръкнаха прозорците – и после –
не можех аз да видя – за да видя.
Because I could not stop for Death
Because I could not stop for Death –
He kindly stopped for me –
The Carriage held but just Ourselves –
And Immortality.
We slowly drove – He knew no haste
And I had put away
My labor and my leisure too,
For His Civility –
We passed the School, where Children strove
At Recess – in the Ring –
We passed the Fields of Gazing Grain –
We passed the Setting Sun –
Or rather – He passed Us –
The Dews drew quivering and chill –
For only Gossamer, my Gown –
My Tippet – only Tulle –
We paused before a House that seemed
A Swelling of the Ground –
The Roof was scarcely visible –
The Cornice – in the Ground –
Since then – ’tis Centuries – and yet
Feels shorter than the Day
I first surmised the Horses’ Heads
Were toward Eternity –
Понеже няма как да спра Смъртта
Понеже няма как да спра Смъртта –
тя спря пред мен с внимателно усърдие.
В каляската ний бяхме само двамата –
и нашето безсмъртие.
Карахме бавно – тя съвсем не бързаше,
и аз отхвърлих мойта предпазливост –
мойто усилие – и моето безделие –
за нейната вежливост.
Ний минахме край селското училище –
класът с борби и викове излезе.
Ний минахме нивя със жито втренчено
и после слънцето залезе.
Спряхме пред къщичка, която ми приличаше
на малка пъпчица – върху земята.
Отгоре покривът едва се виждаше –
вместо корниз – с една издатина.
И въпреки, че векове преминаха –
изглеждат те по-кратки от часа,
когато пръв път зърнах конските глави
насочени към Вечността.

