Емили Дикинсън

This is my letter to the World

This is my letter to the World
That never wrote to Me—
The simple News that Nature told—
With tender Majesty

Her Message is committed
To Hands I cannot see—
For love of Her—Sweet—countrymen—
Judge tenderly—of Me

това е писмото ми до света

Това е писмото ми до света,
който не ми е писал –
простите новини от Природата –
с техния нежен смисъл.

Не знам за кого е предназначен –
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.

I’m Nobody! Who are you?

I’m Nobody! Who are you?
Are you – Nobody – too?
Then there’s a pair of us!
Don’t tell! they’d advertise – you know!

How dreary – to be – Somebody!
How public – like a Frog –
To tell one’s name – the livelong June –
To an admiring Bog!

Аз никоя съм. А ти кой си?

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!

I died for beauty

I died for beauty, but was scarce
Adjusted in the tomb,
When one who died for truth was lain
In an adjoining room.

He questioned softly why I failed?
„For beauty,“ I replied.
„And I for truth – the two are one;
We brethren are,“ he said.

And so, as kinsmen met a-night,
We talked between the rooms,
Until the moss had reached our lips,
And covered up our names.

Умрях за красота

Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един – умрял за правда –
до мене настаниха.

„Защо – той тихо ме попита –
умря?“ – „За красотата“.
„А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя.“

И през пръстта ний си приказвахме –
като добри роднини, –
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.

Success is counted sweetest

Success is counted sweetest
By those who ne’er succeed.
To comprehend a nectar
Requires sorest need.

Not one of all the purple Host
Who took the Flag today
Can tell the definition
So clear of victory

As he defeated – dying –
On whose forbidden ear
The distant strains of triumph
Burst agonized and clear!

Когато го няма успехът

Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.

И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата –
какво тя точно значи, –

както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа –
болно и определено.

I taste a liquor never brewed

I taste a liquor never brewed –
From Tankards scooped in Pearl –
Not all the Frankfort Berries
Yield such an Alcohol!

Inebriate of air – am I –
And Debauchee of Dew –
Reeling – thro’ endless summer days –
From inns of molten Blue –

When „Landlords“ turn the drunken Bee
Out of the Foxglove’s door –
When Butterflies – renounce their „drams“ –
I shall but drink the more!

Till Seraphs swing their snowy Hats –
And Saints – to windows run –
To see the little Tippler
Leaning against the – Sun!

Пих питие, каквото няма

Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена –
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват –
но още, още аз ще пия –

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето –
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.

Tie the strings to my life, my Lord

Tie the strings to my life, my Lord,
Then I am ready to go!
Just a look at the horses—
Rapid! That will do!

Put me in on the firmest side,
So I shall never fall;
For we must ride to the Judgment,
And it’s partly down hill.

But never I mind the bridges,
And never I mind the sea;
Held fast in everlasting race
By my own choice and thee.

Good-by to the life I used to live,
And the world I used to know;
And kiss the hills for me, just once;
Now I am ready to go!

Завържи поводите за мен

Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!

Нека да седна здраво до теб –
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд –
през урви и стръмнини.

Няма да хленча над някой мост –
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден –
тъй ще е най-добре!

Сбогом на моето старо градче!
Само там горе – върхът –
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.

Much Madness is divinest Sense

Much Madness is divinest Sense –
To a discerning Eye –
Much Sense – the starkest Madness –
’Tis the Majority
In this, as all, prevail –
Assent – and you are sane –
Demur – you’re straightway dangerous –
And handled with a Chain –

Много безумие е най-върховен смисъл

Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие –
където множеството обладава.

Ти си нормален – щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се – ти ще си опасен –
и окован с верига.

The sky is low, the clouds are mean

The Sky is low – the Clouds are mean.
A Traveling Flake of Snow
Across a Barn or through a Rut
Debates if it will go-

A narrow Wind complains all Day
How some one treated him.
Nature, like Us is sometimes caught
Without her Diadem.

Ниско небе – подли облаци

Ниско небе – подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора –
и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората –
не е с корона всеки път.

The Soul selects her own Society

The Soul selects her own Society —
Then — shuts the Door —
To her divine Majority —
Present no more —

Unmoved — she notes the Chariots — pausing —
At her low Gate —
Unmoved — an Emperor be kneeling
Upon her Mat —

I’ve known her — from an ample nation —
Choose One —
Then — close the Valves of her attention —
Like Stone —

Душата си избира свое общество

Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи –
и ще запуши клапите на вниманието си –
като със плочи.

I felt a Cleaving in my Mind

I felt a Cleaving in my Mind –
As if my Brain had split –
I tried to match it – Seam by Seam –
But could not make them fit.

The thought behind, I strove to join
Unto the thought before –
But Sequence raveled out of Sound
Like Balls – upon a Floor.

Открих процеп във моя ум

Открих процеп във моя ум –
сякаш мозъкът се разсече.
Опитах да го слепя – пласт по пласт,
но не се слепяше вече.

Исках – мисълта от преди
с новата мисъл да е слята –
но изтървах тяхната поредица –
като топки на земята.

There cam a Wind like a Bugle

There cam a Wind like a Bugle –
It quivered through the Grass
And a Green Chill upon the Heat
So ominous did pass
We barred the Windows and the Doors
As from an Emerald Ghost –
The Doom’s electric Moccasin
The very instant passed –
On a strange Mob of panting Trees
And Fences fled away
And Rivers where the Houses ran
Those looked that lived – that Day –
The Bell within the steeple wild
The flying tidings told –
How much can come
And much can go,
And yet abide the World!

Задуха вятър като рог

Задуха вятър като рог –
той потрепера през тревата –
и студ зелен – така зловещо
премина над горещината –
че ние пуснахме резето –
като пред призрак изумруден –
и мокасинът на съдбата
пристъпи в тоя миг – възбуден-
дърветата как дишат вкупом –
оградите как отлетяха –
в реките къщите как тичат –
тогава живите видяха-
Църковната камбана диво
се завъртя – за да разглася.
О, колко много се явява –
и колко много си отива –
и все пак тоя свят понася!

The Heart asks Pleasure—first—

The Heart asks Pleasure—first—
And then—Excuse from Pain—
And then—those little Anodynes
That deaden suffering—

And then—to go to sleep—
And then—if it should be
The will of its Inquisitor
The privilege to die—

Сърцето търси първо удоволствие

Сърцето търси първо удоволствие –
а после да не го боли –
а после малките упойки – със които –
страданията да понамали –

а после да заспи – да спи за дълго –
а после, че ще бъде най-добре –
щом иска неговият Инквизитор –
да има свободата да умре.

They say that „Time assuages“—

They say that „Time assuages“—
Time never did assuage—
An actual suffering strengthens
As Sinews do, with age—

Time is a Test of Trouble—
But not a Remedy—
If such it prove, it prove too
There was no Malady—

Казват – лекувало времето

Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

A Light exists in Spring

A Light exists in Spring
Not present on the Year
At any other period —
When March is scarcely here

A Color stands abroad
On Solitary Fields
That Science cannot overtake
But Human Nature feels.

It waits upon the Lawn,
It shows the furthest Tree
Upon the furthest Slope you know
It almost speaks to you.

Then as Horizons step
Or Noons report away
Without the Formula of sound
It passes and we stay —

A quality of loss
Affecting our Content
As Trade had suddenly encroached
Upon a Sacrament.

Напролет се явява светлина

Напролет се явява светлина,
която никога не може да постигне
останалото време на годината.
Едва март ще пристигне –

и ляга някакъв особен цвят
върху баирите отсреща.
Науката не може да го отчете –
човекът го усеща.

Той – този цвят – в ливадите стои –
по най-далечното дърво полазва –
по най-далечни склонове играе –
със мен почти приказва.

А после – щом пристъпи хоризонтът –
и обедът минава –
той тръгва си – без формулата на звука
а нас сами оставя –

със чувството, че ни нанасят загуба –
че задоволството го няма –
сякаш търговци са нахлули изведнъж –
във храма.

At Half past Three, a single Bird

At Half past Three, a single Bird
Unto a silent Sky
Propounded but a single term
Of cautious melody.

At Half past Four, Experiment
Had subjugated test
And lo, Her silver Principle
Supplanted all the rest.

At Half past Seven, Element
Nor Implement, be seen —
And Place was where the Presence was
Circumference between.

Във три – една едничка птичка

Във три – една едничка птичка –
сред тишината сива –
поде – с една едничка дума –
мелодия предпазлива.

Във четири – се вмести опитът –
и изпита прогони –
и ето, всичко подчини се
на сребърни закони.

Във седем – нямаше ни сила –
ни сечиво – ни длъжност.
Присъствието стана място –
а между тях окръжност.

How many schemes may die

How many schemes may die
In one short Afternoon
Entirely unknown
To those they most concern –
The man that was not lost
Because by accident
He varied by a Ribbon’s width
From his accustomed route –
The Love that would not try
Because beside the Door
It must be competitions
Some unsuspecting Horse was tied
Surveying his Despair

За един кратък следобед

За един кратък следобед
колко проекти гаснат!
И то неизвестни за тия,
които във тях участват.

Човекът не бива ограбен,
защото съвсем случайно
променя с една минута
пътуването обичайно.

Любовта губи смелост –
че до вратата – в мрака,
вижда един кон вързан –
който тя там не чака.

The Wind took up the Northern Things

The Wind took up the Northern Things
And piled them in the south –
Then gave the East unto the West
And opening his mouth

The four Divisions of the Earth
Did make as to devour
While everything to corners slunk
Behind the awful power –

The Wind – unto his Chambers went
And nature ventured out –
Her subjects scattered into place
Her systems ranged about

Again the smoke from Dwellings rose
The Day abroad was heard –
How intimate, a Tempest past
The Transport of the Bird –

Вятърът събра неща от север

Вятърът събра неща от север –
върху южните неща –
върза изтока за запада –
зина със уста –

сякаш искаше – четирите посоки
да изгълта тая нощ –
всичко в ъглите се сгуши –
пред ужасната му мощ.

Вятърът се върна в къщи –
и природата се осмели
да намести свойте поданици –
и системите си да успокои.

Пак над къщите запуши пушек –
и се чуваше денят.
Колко е интимно – подир бурята
птици да летят!

Before I got my eye put out

Before I got my eye put out –
I liked as well to see
As other creatures, that have eyes –
And know no other way –

But were it told to me, Today,
That I might have the Sky
For mine, I tell you that my Heart
Would split, for size of me –

The Meadows – mine –
The Mountains – mine –
All Forests – Stintless stars –
As much of noon, as I could take –
Between my finite eyes –

The Motions of the Dipping Birds –
The Morning’s Amber Road –
For mine – to look at when I liked,
The news would strike me dead –

So safer – guess – with just my soul
Opon the window pane
Where other creatures put their eyes –
Incautious – of the Sun –

Преди очите си да махна

Преди очите си да махна –
аз гледах весело и лесно –
тъй както другите с очите –
че само то ми бе известно.

Но ако някой днес ти каже –
ела да имаш пак небето –
повярвайте – от мойта тяжест –
би ми се сцепило сърцето!

Да имам храста – планината –
звездите щедри да се върнат –
от пладнето – каквото могат –
очите тесни да погълнат.

Как слизат птиците надолу –
светкавицата как се сипе –
пак да ги имам – да ги гледам –
такава вест ще ме съсипе!

Затуй по-сигурно за мен е –
да наблюдавам със душата –
докато другите – с очите
не осъзнават светлината.

The Mountains stood in Haze

The Mountains stood in Haze—
The Valleys stopped below
And went or waited as they liked
The River and the Sky.

At leisure was the Sun—
His interests of Fire
A little from remark withdrawn—
The Twilight spoke the Spire,

So soft upon the Scene
The Act of evening fell
We felt how neighborly a Thing
Was the Invisible.

Стояха планините във мъгла

Стояха планините във мъгла –
по-долу спряло бе полето.
Вървяха – или чакаха по своя воля –
реката и небето-

Слънцето се отдаде на почивка –
и заниманието му горещо
се дръпна от вниманието – здрачът
на кулата продума нещо.

И сцената на вечерта – така спокойно
до нас се спусна ниско –
че ний усетихме – колко невидимото –
е видимо и близко.

A Pit—but Heaven over it

A Pit—but Heaven over it—
And Heaven beside, and Heaven abroad,
And yet a Pit—
With Heaven over it.

To stir would be to slip—
To look would be to drop—
To dream—to sap the Prop
That holds my chances up.
Ah! Pit! With Heaven over it!

The depth is all my thought—
I dare not ask my feet—
’Twould start us where we sit
So straight you’d scarce suspect
It was a Pit—with fathoms under it—
Its Circuit just the same.
Seed—summer—tomb—
Whose Doom to whom?

Яма зее – но небе над нея

Яма зее – но небе над нея.
И небе отпред –
и небе навред.
Все пак яма зее –
със небе над нея.

Ако мръдна – и ще се убия.
Ако гледам – ще се залюлея.
Ако засънувам – ще изпия
сока, с който се надявам да живея.
Яма зее – и небе над нея.

Дъното е цялата ми мисъл –
своя крак не смея да попитам.
Както си седим – ще ни подкара –
там надолу – без да се усетим.
Яма зее – но без дъно в нея!

My life closed twice before its close

My life closed twice before its close—
It yet remains to see
If Immortality unveil
A third event to me

So huge, so hopeless to conceive
As these that twice befell.
Parting is all we know of heaven,
And all we need of hell.

Животът ми два пъти свърши

Животът ми два пъти свърши –
преди да се свърши.
Остава да видя дали вечността
трети път ще ме скърши –

по същия начин – без смисъл –
и без пощада.
В раздялата ние узнаваме рая –
и искаме ада.

The Grass so little has to do

The Grass so little has to do —
A Sphere of simple Green —
With only Butterflies to brood
And Bees to entertain —

And stir all day to pretty Tunes
The Breezes fetch along —
And hold the Sunshine in its lap
And bow to everything —

And thread the Dews, all night, like Pearls —
And make itself so fine
A Duchess were too common
For such a noticing —

And even when it dies — to pass
In Odors so divine —
Like Lowly spices, lain to sleep—
Or Spikenards, perishing—

And then, in Sovereign Barns to dwell —
And dream the Days away,
The Grass so little has to do
I wish I were a Hay —

Тревата върши толкова малко

Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава –
и да развъжда пеперуди –
и пчелите да забавлява.

И цял ден музика да слуша –
вятърът да и прави компания –
и да държи слънцето на скути –
и на всички да се покланя.

Росата да ниже на мъниста –
и да става толкова фина –
че пред нея да бъде груба
и една истинска херцогиня.

И дори – умирайки, да ляга
сред такива ухания и билки –
такива миризми заспали –
и талисмани от боровинки!…

А накрая – в царствените плевни –
да сънува старата си премяна.
Тревата върши толкова малко –
че бих искала сено да стана.

“Hope” is the thing with feathers

“Hope” is the thing with feathers –
That perches in the soul –
And sings the tune without the words –
And never stops – at all –

And sweetest – in the Gale – is heard –
And sore must be the storm –
That could abash the little Bird
That kept so many warm –

I’ve heard it in the chillest land –
And on the strangest Sea –
Yet – never – in Extremity,
It asked a crumb – of Me.

Надеждата е нещо хвърковато

Надеждата е нещо хвърковато –
то, кацайки в душата – те намира –
и пее свойта песничка без думи –
и никога не спира.

Най-сладък смях във нея се разнася –
и се извива страховита буря,
за да убие птичката, която
отвътре топлина притуря.

Аз чух я в най-студените крайбрежия –
дето най-странното море се плиска.
Дори сред най-голямата опасност –
троха не ми поиска.

I like to see it lap the Miles

I like to see it lap the Miles –
And lick the Valleys up –
And stop to feed itself at Tanks –
And then – prodigious step

Around a Pile of Mountains –
And supercilious peer
In Shanties – by the sides of Roads –
And then a Quarry pare

To fit its sides
And crawl between
Complaining all the while
In horrid – hooting stanza –
Then chase itself down Hill –

And neigh like Boanerges –
Then – prompter than a Star
Stop – docile and omnipotent
At it’s own stable door –

Гледах как лочи километрите

Гледах как лочи километрите –
и долини надолу лиже –
и от варели как се храни –
и изумително – се движи –

около планини на купчини –
и как с презрение наднича
в бараките – встрани по пътя –
и кариерата пресича –

на две еднакви половини –
и непрестанно се оплаква –
с ужасни думкащи куплети –
и по наклона се размъква –

и като див пророк – зацвилил –
със звездна точност – се промушва –
и спира – всемогъщ и кротък –
във собствената си конюшня.

We learned the Whole of Love

We learned the Whole of Love—
The Alphabet—the Words—
A Chapter—then the mighty Book—
Then—Revelation closed—

But in Each Other’s eyes
An Ignorance beheld—
Diviner than the Childhood’s—
And each to each, a Child—

Attempted to expound
What Neither—understood—
Alas, that Wisdom is so large—
And Truth—so manifold!

Научихме любовта добре

Научихме любовта добре –
буквите – думите – първа глава
от книгата – и откровението –
сякаш пресъхна подир това.

И тогава всеки от нас –
видя във другите очи –
светло незнание на дете –
детско незнание – да личи.

Което единият не бе разбрал –
искаше на другият да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта –
и истината – с много страни!

Wild Nights – Wild Nights!

Wild Nights – Wild Nights!
Were I with thee,
Wild Nights should be
Our luxury!​

Futile – the Winds –
To a Heart in port –
Done with the Compass –
Done with the Chart!​

Rowing in Eden –
Ah! the Sea!
Might I but moor –
Tonight – in Thee!

Диви нощи – диви нощи!

Диви нощи – диви нощи!
Ако бях с тебе тук –
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс!

Вятърът е безсмислен.
В пристанището съм аз.
Свършено е с компаса –
и стария атлас!

Веслата насред рая –
ах, какво море…
Да можех – тая вечер –
да се закотвя в теб!

I dwell in Possibility

I dwell in Possibility –
A fairer House than Prose –
More numerous of Windows –
Superior – for Doors –​

Of Chambers as the Cedars –
Impregnable of Eye –
And for an Everlasting Roof
The Gambrels of the Sky –​

Of Visitors – the fairest –
For Occupation – This –
The spreading wide my narrow Hands
To gather Paradise –​

Аз обитавам Вероятността

Аз обитавам Вероятността –
по-хубава къща от Прозата.
Със по-многобройни врати –
и по-широки прозорци.

Тук стаите са като кедри –
през листата им не се вижда.
И отгоре – вечни тавани
небето съзижда.

Гостите са най-красивите –
а работата ми е тая –
да разперя тесните си ръце –
и да прибера рая.

The morns are meeker than they were

The morns are meeker than they were –
The nuts are getting brown –
The berry’s cheek is plumper –
The Rose is out of town.​

The Maple wears a gayer scarf –
The field a scarlet gown –
Lest I should be old-fashioned
I’ll put a trinket on.

Утрините са все по-меки

Утрините са все по-меки –
бузи къпината издува –
орехите стават кафяви –
розата иска да пътува.

Кленът е със весело шалче –
ливадата – с лисича кожа-
За да не бъда старомодна –
и аз едно бижу ще сложа.

The Skies can’t keep their secret!

The Skies can’t keep their secret!
They tell it to the Hills—
The Hills just tell the Orchards—
And they—the Daffodils!​

A Bird—by chance—that goes that way—
Soft overhears the whole—
If I should bribe the little Bird—
Who knows but she would tell?​

I think I won’t—however—
It’s finer—not to know—
If Summer were an Axiom—
What sorcery had Snow?

So keep your secret—Father!
I would not—if I could,
Know what the Sapphire Fellows, do,
In your new-fashioned world!​

Небето не пази тайни

Небето не пази тайни –
то ги каза на планината –
планината – на градините –
градините – на цветята.

Една птичка – която мина –
случайно – подслуша всичко.
Ако мога да те подкупя –
ще ми го кажеш ли, птичко?

Но по-добре да не зная –
тайната задържи я!
Ако лятото е аксиома –
защо в снега има магия?

Задържи своята тайна!
И да мога, не ща да зная
какво правят сега сапфирите –
във свежестта на безкрая.

There is a solitude of space

There is a solitude of space,
A solitude of sea,
A solitude of death, but these
Society shall be,
Compared with that profounder site
That polar privacy
A soul admitted to itself
Finite infinity.​

Има самота на мястото

Има самота на мястото –
има самота на водата
и на смъртта – но при всички тях –
все едно, че си в тълпата –
при това дълбоко седалище –
тази полярна себичност –
душата, познала себе си –
гранична Безграничност.

What is the East?

What is the East?
The yellow man—
But if I’m red —
Then what am I?

What is the West?
The red man—
But if I’m yellow—
Then what am I?

Какво е Изтокът?

Какво е Изтокът?
Това е Жълтият човек.
Но става и Червен – ако рече –
когато слънцето нагоре извлече.

Какво е Западът?
Той е Червеният човек.
Но става също Жълт – ако рече, –
когато слънцето надолу повлече.

His Mansion in the Pool

The Frog forsakes—
He rises on a Log
And statements makes—

His Auditors two Worlds
Deducting me—
The Orator of April
Is hoarse Today—

His Mittens at his Feet
No Hand hath he—
His eloquence a Bubble
As Fame should be—

Applaud him to discover
To your chagrin
Demosthenes has vanished
In Waters Green—

От своята водна къща

От своята водна къща
жабата се отрече.
Излезе на дървото
и почна дълги речи.

Гласът така прегракнал!
И освен мен самата
за пролетния оратор
слушатели – два свята.

Краката му в ръкавици,
ръце не употребява.
мехури за красноречие,
както е всяка слава.

Но щом изръкопляскате,
ще видите огорчени,
че Демостен е изчезнал
сред форуми зелени.

God is indeed a jealous God

God is indeed a jealous God—
He cannot bear to see
That we had rather not with Him
But with each other play.​

Бог е наистина ревнив

Бог е наистина ревнив.
Кара ни да се каем –
че не играем със него –
а помежду си играем.

If you were coming in the Fall

If you were coming in the Fall,
I’d brush the Summer by
With half a smile, and half a spurn,
As Housewives do, a Fly.

If I could see you in a year,
I’d wind the months in balls—
And put them each in separate Drawers,
For fear the numbers fuse—

If only Centuries, delayed,
I’d count them on my Hand,
Subtracting, till my fingers dropped
Into Van Diemen’s Land.​

If certain, when this life was out—
That yours and mine should be—
I’d toss it yonder, like a Rind,
And take Eternity—​

But now, all ignorant of the length
Of time’s uncertain wing,
It goads me, like the Goblin Bee—
That will not state—its sting.​

Ако идваш наесен

Ако идваш наесен –
лятото ще отстраня –
с усмивка и с досада –
както се пъди муха.

Ако след година дойдеш –
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.

Ако векове те чакам –
с пръсти ще ги броя –
докато паднат пръстите –
на голата земя.

Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд –
бих захвърлила живота си –
като люспа на път.

Но без да разбирам времето,
то ме боде – със бяс –
една оса прокълната- сама се жиля аз.

To flee from memory

To flee from memory
Had we the wings
Many would fly,
Inured to slower things.

Birds with surprise
Would scan the cowering van
Of men escaping
From the mind of man.​

Мнозина от собствената си памет

Мнозина от собствената си памет –
биха отлетели веднага –
стига да можеха да летят.
Ще гледат птиците с изненада –

свикнали на кротки същества –
които се носят полека –
как бягат човеци – разтреперани –
от душата на Човека.

I never lost as much but twice

I never lost as much but twice,
And that was in the sod;
Twice have I stood a beggar
Before the door of God!​

Angels, twice descending,
Reimbursed my store;
Burglar! Banker! Father!
I am poor once more!

На два пъти понасях загуби

На два пъти понасях загуби –
все тука – до пръстта.
На два пъти бях просякиня –
пред божията врата.

На два пъти слизаха ангели –
все тука – до моя праг.
Бандит – банкер – баща –
аз съм беднячка пак!

The Way I read a Letter’s—this

The Way I read a Letter’s—this—
‘Tis first—I lock the Door—
And push it with my fingers—next—
For transport it be sure—

And then I go the furthest off
To counteract a Knock—
Then draw my little Letter forth
And slowly pick the Lock—

Then—glancing narrow, at the Wall—
And narrow at the floor
For firm Conviction of a Mouse
Not exorcised before—

Peruse how infinite I am
To no one that You—know—
And sigh for lack of Heaven—but not
The Heaven God bestow—​

Ето как аз чета писмо

Ето как аз чета писмо –
заключвам се направо –
за по-голяма сигурност –
вратата бутам здраво –

отивам в ъгъла отсреща –
за да не се почука –
после писмото тихо вадя –
печата тихо чупя.

поглеждам скришом към стената –
към пода -също скришом –
да не би там да лази мишка –
и почвам да въздишам –

че съм безкрайна – но пред някого,
когото тук не знаят –
и не за рая на религиите –
а тук, че липсва раят.

The Right to perish might be thought

The Right to perish might be thought
An undisputed right —
Attempt it, and the Universe
Upon the opposite
Will concentrate its officers —
You cannot even die
But Nature and Mankind must pause
To pay you scrutiny.

Някои мислят правото да загинеш

Някои мислят правото да загинеш
за неоспорвано право.
Опитай се – и веднага Вселената
ще те погледне сурово –
и ще изпрати отсреща полиция.
Не можеш и да умреш по желание –
без Природата и Човечеството
да ти направят дознание.

The Past is such a curious Creature

The Past is such a curious Creature
To look her in the Face
A Transport may reward us
Or a Disgrace —

Unarmed if any meet her
I charge him fly —
Her rusty Ammunition
Might yet reply —

Миналото е особено създание

Миналото е особено създание –
щом го погледна в лицето – не знам
дали ще получа възторг –
или пък срам.

Ако го срещнеш без оръжие –
по-добре побегни –
че и неговата ръждясала пушка –
понякога – гърми.

Civilization—spurns—the Leopard

Civilization—spurns—the Leopard!
Was the Leopard—bold?
Deserts—never rebuked her Satin—
Ethiop—her Gold—
Tawny—her Customs—
She was Conscious—
Spotted—her Dun Gown—
This was the Leopard’s nature—Signor—
Need—a keeper—frown?

Pity—the Pard—that left her Asia—
Memories—of Palm—
Cannot be stifled—with Narcotic—
Nor suppressed—with Balm—

Цивилизацията изгони леопарда

Цивилизацията изгони леопарда.
А не бе ли душата му сърцата?
Пустинята-не отхвърляше кадифето му.
Етиопия – неговата позлата.
Джунглата – неговите привички.
Той имаше мантия пъстра –
и беше все същия.
Такава му е природата – сеньор, –
трябва ли пазачът да се мръщи?

Жалко за леопарда – той напусна своята Азия.
Споменът за ония палми
не ще бъде заглушен с упойки –
нито успокоен – с балсами.

The Body grows without

The Body grows without—
The more convenient way—
That if the Spirit—like to hide
Its Temple stands, alway,

Ajar—secure—inviting—
It never did betray
The Soul that asked its shelter
In solemn honesty.​

Тялото расте външно

Тялото расте външно –
за да е по-удобно-
Ако преследват душата –
храмът му – стои свободно –

отворен, канещ, сигурен.
Тялото е по-честно.
Духът, потърсил убежище –
то не се предава лесно.

I’m „Wife“ — I’ve finished that

I’m „Wife“ — I’ve finished that —
That other state —
I’m Czar — I’m „Woman“ now —
It’s safer so —

How odd the Girl’s life looks
Behind this soft Eclipse —
I think that Earth feels so
To those in Heaven — now —

This being comfort — then
That other kind — was pain —
But why compare?
I’m „Wife“! Stop there!

Край на предишното! Аз съм съпруга!

Край на предишното! Аз съм съпруга!
Аз съм друга!
Аз съм Цар. Аз съм Жена.
Тъй съм по-сигурна.

Чуден ми е моминският свят
през този нежен полумрак-
Навярно такава е земята –
за тези, които са в небесата.

Понеже сега е радост – то
мъка е било предишното.
Но защо повече да сравнявам?
Аз съм Жена. И тук оставам.

I never heard the word „Escape“

I never heard the word „Escape“
Without a quicker blood,
A sudden expectation
A flying attitude!

I never heard of prisons broad
By soldiers battered down,
But I tug childish at my bars —
Only to fail again!

Не съм чувала думата “ бягство“

Не съм чувала думата “ бягство“ –
без да ми пламне кръвта-
Едно внезапно очакване –
усещане, че летя.

Но не съм чувала и да просветва
затворническият мрак.
Аз само детски се търкам в клетката –
за да пропадна пак.

I took my Power in my Hand

I took my Power in my Hand —
And went against the World —
‘Twas not so much as David — had —
But I — was twice as bold —

I aimed by Pebble — but Myself
Was all the one that fell —
Was it Goliath — was too large —
Or was myself — too small?

Събрах си силата в ръка

Събрах си силата в ръка –
закрачих към света.
И по-голяма от Давид
ми беше смелостта.

Изстрелях камък, но сама
се строполих завчас.
Дали голям бе Голиат –
или бях малка аз?

Pain — has an Element of Blank

Pain — has an Element of Blank —
It cannot recollect
When it begun — or if there were
A time when it was not —

It has no Future — but itself —
Its Infinite contain
Its Past — enlightened to perceive
New Periods — of Pain.

В мъката има нещо тъмно

В мъката има нещо тъмно –
тя е без памет цяла.
Не знае нито кога е почнала –
нито кога е спряла.

Тя няма бъдеще освен себе си –
империята и обхваща
и собственото и минало –
и мъката предстояща.

God permits industrious Angels

God permits industrious Angels —
Afternoons — to play —
I met one — forgot my Schoolmates —
All — for Him — straightway —

God calls home — the Angels — promptly —
At the Setting Sun —
I missed mine — how dreary — marbles —
After playing Crown!

Бог дава на работливите ангели

Бог дава на работливите ангели –
следобедите да играят.
Срещнах един – зарад него напуснах
всички, които ме знаят.

Бог викна в къщи своите ангели –
щом притъмни небосклона.
Загубих моят – мрачен е камъкът –
след като бил е корона.

It’s such a little thing to weep

It’s such a little thing to weep—
So short a thing to sigh—
And yet—by Trades—the size of these
We men and women die!​

Плачът е нещо незначително

Плачът е нещо незначително –
въздишката – е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.

A Deed knocks first at Thought

A Deed knocks first at Thought
And then—it knocks at Will—
That is the manufacturing spot
And Will at Home and well—

It then goes out an Act
Or is entombed so still
That only to the ear of God
Its Doom is audible—

Първо делото ще почука при мисълта

Първо делото ще почука при мисълта –
после – при волята ще спре.
Тук вече е работното място –
дето ще се почувства добре.

И тогава – се явява едно действие –
или пък се погребва така –
че само божието ухо
ще чуе неговата съдба-

To fight aloud, is very brave

To fight aloud, is very brave —
But gallanter, I know,
Who charge within the bosom
The Cavalry of Woe —

Who win, and nations do not see —
Who fall — and none observe —
Whose dying eyes, no Country
Regards with patriot love —

We trust, in plumed procession
For such, the Angels go —
Rank after Rank, with even feet —
And Uniforms of Snow.​

Да се бориш на глас е храбро

Да се бориш на глас е храбро –
но по-голяма е храбростта,
когато се биеш – вътре в сърцето си –
с кавалерията на скръбта –

когато побеждаваш – без зрители –
падаш – без никой да те съзре, –
когато не гледат патриотите
как героят им ще умре.

Такива храбреци дирят ангелите –
шествие от разперени крила –
ред подир ред – със равна стъпка –
и със белоснежни облекла.

‘Twas such a little – little boat

‘Twas such a little – little boat
That toddled down the bay!
‘Twas such a gallant – gallant sea
That beckoned it away!

‘Twas such a greedy – greedy wave
That licked it from the Coast –
Nor ever guessed the stately sails
My little craft was lost!​

То бе една малка, малка лодка

То бе една малка, малка лодка –
която по залива тръгна.
То бе едно храбро, храбро море –
което навътре я дръпна.

То бе една хищна, хищна вълна –
която с език я прегъна.
Така не разбраха големите кораби –
че моята лодка потъна.

Drowning is not so pitiful

Drowning is not so pitiful
As the attempt to rise.
Three times, ’tis said, a sinking man
Comes up to face the skies,
And then declines forever
To that abhorred abode
Where hope and he part company—
For he is grasped of God.​

The Maker’s cordial visage,
However good to see,
Is shunned, we must admit it,
Like an adversity.​

Не е тъй мъчително давенето

Не е тъй мъчително давенето –
а опитът да се изскочи.
Удавникът – казват – три пъти
с лице – към небето сочи.
И после потъва завинаги –
в тази ужасна бездна,
където сам бог го прегръща –
и всяка надежда изчезва.
Сърдечният лик на Твореца –
макар и с доброта голяма –
изглежда отвън излъскан –
като една реклама.

I lost a World—the other day

I lost a World—the other day!
Has Anybody found?
You’ll know it by the Row of Stars
Around its forehead bound.​

A Rich man—might not notice it—
Yet—to my frugal Eye—
Of more Esteem than Ducats—
Oh find it—Sir—for me!​

Загубих вчера един свят

Загубих вчера един свят.
Тук някъде да сте го зървали?
Познава се по ред звезди-
по челото навървени.

Богатите ще го отминат –
но за окото ми оскъдно
той е по-скъп и от дукати.
Върнете ми го, сър, обратно!

I’ll tell you how the Sun rose

I’ll tell you how the Sun rose –
A Ribbon at a time –
The Steeples swam in Amethyst –
The news, like Squirrels, ran –
The Hills untied their Bonnets –
The Bobolinks – begun –
Then I said softly to myself –
“That must have been the Sun”!
But how he set – I know not –
There seemed a purple stile
That little Yellow boys and girls
Were climbing all the while –
Till when they reached the other side –
A Dominie in Gray –
Put gently up the evening Bars –
And led the flock away –​

Аз знам как слънцето изгря

Аз знам как слънцето изгря.
За миг през ивицата – диск –
хукнаха вести като катерички –
кулата плувна в аметист-
Развърза нощна шапчица –
и хор от косове запя.
Тогава тихо аз си казах:
„Виж, вече слънцето изгря.“
Но как залезе, аз не знам.
Прескачаха с детински жар
жълти момченца и момиченца
през някакъв червен дувар –
а там един наставник в сиво –
с ръката си добра отвъд
спусна вечерните решетки –
и стадото прибра от път.

A Drunkard cannot meet a Cork

A Drunkard cannot meet a Cork
Without a Revery—
And so encountering a Fly
This January Day
Jamaicas of Remembrance stir
That send me reeling in—
The moderate drinker of Delight
Does not deserve the spring—
Of juleps, part are the Jug
And more are in the joy—
Your connoisseur in Liquours
Consults the Bumble Bee—

Щом пияницата види тапа

Щом пияницата види тапа –
от блянове е упоен.
Тъй и аз съзрях една муха –
в този януарски ден.
И във мене бликна ром от спомени –
и главата ми се завъртя.
Който само с мярка пие –
той не заслужава пролетта.
Упоението е отчасти във шишето –
повече е в радостта сама.
Ти, ценителю на питиетата –
питай малката пчела…

If What we could—were what we would

If What we could—were what we would—
Criterion—be small—
It is the Ultimate of Talk—
The Impotence to Tell—

Ако моженето беше равно на желанието

Ако моженето беше равно на желанието –
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е –
безсилието да изкаже.

One need not be a Chamber — to be Haunted

One need not be a Chamber — to be Haunted —
One need not be a House —
The Brain — has Corridors surpassing
Material Place —​

Far safer, of a Midnight  Meeting —
External Ghost
Than an Interior  Confronting —
That Cooler Host.

Far safer, through an Abbey gallop,
The Stones  a’chase —
Than Unarmed, one’s a`self encounter —
In lonesome Place —​

Ourself behind ourself, concealed —
Should startle most —
Assassin hid in our Apartment
Be Horror’s least.

The Body — borrows a Revolver —
He bolts the Door —
O’erlooking a superior spectre —
Or More —

Не е нужно – за да си населен с призраци

Не е нужно – за да си населен с призраци –
да си стая – или къща.
Мозъкът си има коридори – по които
по-добре да не се връща –

по-добре във полунощ да видиш
дух незнаен –
но да не се сблъскаш във душата си
с домакина таен –

по-добре зад теб да рухват замъци
и във ужас да се блещиш –
но на скрито място – без оръжие –
сам себе си да не срещаш.

Туй, което в теб зад теб е сгушено –
най-ще те уплаши.
Вмъкналият се убиец в къщата
няма да е така страшен.

Ние тялото си пазим с револвери –
и заключваме вратите –
но пропускаме по-висши призраци –
а и друго – в нас самите.

Further in Summer than the Birds

Further in Summer than the Birds
Pathetic from the Grass
A minor Nation celebrates
Its unobtrusive Mass.​

No Ordinance be seen
So gradual the Grace
A pensive Custom it becomes
Enlarging Loneliness.​

Antiquest felt at Noon
When August burning low
Arise this spectral Canticle
Repose to typify.

Remit as yet no Grace
No Furrow on the Glow
Yet a Druidic Difference
Enhances Nature now.​

По-надълбоко в лятото от птиците

По-надълбоко в лятото от птиците –
трогателна в тревата –
една миниатюрна нация
празнува свойта служба свята.

Обреди в нея няма –
и тъй на степени благодатта пристига –
че мисленето я приема – като навик –
а самотата се надига.

На обед тя изглежда най-старинна –
когато Август – ниско ни изгаря –
и кара призрачната литургия
покой да изразява.

Все още липсва опрощение –
сянка във жегата не ляга.
Но вече има нещо жреческо –
и то природата напряга.

It was not Death, for I stood up

It was not Death, for I stood up,
And all the Dead, lie down —
It was not Night, for all the Bells
Put out their Tongues, for Noon.

It was not Frost, for on my Flesh
I felt Siroccos — crawl —
Nor Fire — for just my Marble feet
Could keep a Chancel, cool —

And yet, it tasted, like them all,
The Figures I have seen
Set orderly, for Burial,
Reminded me, of mine —

As if my life were shaven,
And fitted to a frame,
And could not breathe without a key,
And ’twas like Midnight, some —

When everything that ticked — has stopped —
And Space stares all around —
Or Grisly frosts — first Autumn morns,
Repeal the Beating Ground —

But, most, like Chaos — Stopless — cool —
Without a Chance, or Spar —
Or even a Report of Land —
To justify — Despair.

Не беше смърт – понеже се надигнах

Не беше смърт – понеже се надигнах –
а мъртвите лежаха.
Не беше нощ – с извадени езици
камбаните звъняха.

Не беше лед – защото по месата ми
самум пълзеше жадно-
Не беше огън – с крак от мрамор
отдолу пазех хладно-

Но заедно ги вкусвах всичките –
и този поглед – с който
гледах телата наредени –
ми спомняше за мойто.

Сякаш живота ми бе кастрен –
то рамката го хвана,
и дишах само с ключ – и всичко
някак среднощно стана –

и спряха всякакви тиктакания –
и взря се тишината –
и първата мъгла затисна
бумтежа на земята.

То беше – хаос непрекъснат –
без шанс – без състезание –
без земен знак – да оправдае –
самото отчаяние.

Will there really be a „Morning“?

Will there really be a „Morning“?
Is there such a thing as „Day“?
Could I see it from the mountains
If I were as tall as they?

Has it feet like Water lilies?
Has it feathers like a Bird?
Is it brought from famous countries
Of which I have never heard?

Oh some Scholar! Oh some Sailor!
Oh some Wise Men from the skies!
Please to tell a little Pilgrim
Where the place called „Morning“ lies!

Ще дойде ли някога утро?

Ще дойде ли някога утро?
И нещо подобно на ден?
Да бях планината висока –
дали ще го видя пред мен?

И има ли тяло на лилия?
И птичи пера – отстрани?
От славни страни не пристига ли –
за мен непознати страни?

О, учени и моряци!
И мъдри мъже по света!
Кажете на малката пътница –
къде да намери деня!

Two Butterflies went out at Noon

Two Butterflies went out at Noon —
And waltzed upon a Farm —
Then stepped straight through the Firmament
And rested on a Beam —

And then — together bore away
Upon a shining Sea —
Though never yet, in any Port —
Their coming mentioned — be —

If spoken by the distant Bird —
If met in Ether Sea
By Frigate, or by Merchantman —
No notice — was — to me —

Две пеперуди днес на обед

Две пеперуди днес на обед
върху потока валс играха –
после по свода се надигнаха –
и на една греда запряха.

А после заедно отплуваха –
в най-осветеното безбрежие –
където никое пристанище
не ще им пътя отбележи.

И там – в ефирните морета –
дали ята над тях се вдигат –
или фрегати ги пресрещат –
до мен известия не стигат.

Under the Light, yet under

Under the Light, yet under,
Under the Grass and the Dirt,
Under the Beetle’s Cellar
Under the Clover’s Root,

Further than Arm could stretch
Were it giant long,
Further than Sunshine could
Were the Day Year long,

Over the Light, yet over,
Over the Arc of the Bird —
Over the Comet’s chimney —
Over the Cubit’s Head,

Further than Guess can gallop
Further than Riddle ride —
Oh for a Disc to the Distance
Between Ourselves and the Dead!

Отдолу – под светлината – долу

Отдолу – под светлината – долу,
под тревата – и под тинята –
под килера на бръмбара –
под корена – на детелината –

там – докъдето не достигат
и ръцете на исполина –
там – дето слънцето не свети –
дори в един ден – като година –

отвъд светлината – най-отвъд –
отвъд арката – на врабчетата –
отвъд върха – на аршините –
отвъд комина – на кометата –

там, дето мисъл не галопира –
и няма гатанки пред мъдреца –
о, този диск на дистанцията –
между живите – и мъртвеца!

I reason, Earth is short

I reason, Earth is short —
And Anguish — absolute —
And many hurt,
But, what of that?

I reason, we could die —
The best Vitality
Cannot excel Decay,
But, what of that?

I reason, that in Heaven —
Somehow, it will be even —
Some new Equation, given —
But, what of that?

Разбирам – светът ще престане

Разбирам – светът ще престане –
тревогата ще ни хване –
и много рани.
Но какво от това?

Разбирам – всеки загива –
и силата най-жива –
накрая изгнива.
Но какво от това?

Разбирам – после в рая –
всичко ще оправдая –
с уравнението на безкрая.
Но какво от това?

A Dying Tiger — moaned for Drink

A Dying Tiger — moaned for Drink —
I hunted all the Sand —
I caught the Dripping of a Rock
And bore it in my Hand —

His Mighty Balls — in death were thick —
But searching — I could see
A Vision on the Retina
Of Water — and of me —

‘Twas not my blame — who sped too slow —
‘Twas not his blame — who died
While I was reaching him — but ’twas —
The fact that He was dead —

Умиращ тигър за вода се мъчеше

Умиращ тигър за вода се мъчеше.
Прерових пясъчните степи –
в една скала – намерих изворче –
и му донесох в шепи.

Очните топки се бяха втвърдили –
но взирайки се – в празнотата .
видях там върху ретината образа –
на себе си – и на водата.

Не бях виновна – че съм се забавила –
нито пък тигърът – виновен беше –
че е умрял. Това бе просто фактът –
че той умрял лежеше.

One Crucifixion is recorded—only

One Crucifixion is recorded—only—
How many be
Is not affirmed of Mathematics—
Or History—

One Calvary—exhibited to Stranger—
As many be
As persons—or Peninsulas—
Gethsemane—

Is but a Province—in the Being’s Centre—
Judea—
For Journey—or Crusade’s Achieving—
Too near—

Our Lord—indeed—made Compound Witness—
And yet—
There’s newer—nearer Crucifixion
Than That—​

Едно разпятие се отбелязва само

Едно разпятие се отбелязва само –
а колко много стърчат.
За тях и математиката –
и историята – мълчат.

Една Голгота е пред чужденците –
а толкова други знам,
колкото личности, – и полуострови.
Дори градината на Гетсиман –

е провинция до центъра на битието.
Дори и Индия –
за всички пътници и кръстоносци –
е съвсем до нас.

Исусовото показание е мощно –
но въпреки това –
има разпятия – по-нови и по-близки –
от онова.

As imperceptibly as grief

As imperceptibly as grief
The Summer lapsed away —
Too imperceptible at last
To seem like Perfidy —
A Quietness distilled
As Twilight long begun,
Or Nature, spending with herself
Sequestered Afternoon —
The Dying had a little while
To die, but Nature knew
The time was neither wrong nor right
And still the Earth did go.

Незабележимо – като скръб

Незабележимо – като скръб –
лятото – свърши бавно.
Прекалено незабележимо –
за да изглежда коварно.
Една пречистена тишина –
дълъг здрач и силуети-
Природата прекарва – сама –
следобедите иззети-
Чужда изгрява сутринта –
досадна – и вежлива –
като гостенка – която стои –
а трябва да си отива.
Тъй – без да полети с криле –
без кораб – да му помага –
нашето лято – с лекота –
в красивото избяга.

Because my Brook is fluent

Because my Brook is fluent —
I know ’tis dry —
Because my Brook is silent —
It is the Sea —

And startled at its rising —
I try to flee
To where the Strong assure me
Is „no more Sea“ —

С това – че моята река тече

С това – че моята река тече –
тя е пресъхнала добре.
С това – че моята река мълчи –
тя вече е море.

И аз – изплашена от нейните вълни-
хукнах – без някой да ме спре –
натам – където силните ме уверяваха –
че „няма повече море“.

Nature is what we see

Nature is what we see—
The Hill—the Afternoon—
Squirrel— Eclipse— the Bumblebee—
Nay—Nature is Heaven—

Nature is what we hear—
The Bobolink—the Sea—
Thunder— the Cricket—
Nay—Nature is Harmony—

Nature is what we know—
But have no art to tell—
So impotent Our Wisdom is
To Her Simplicity—

Природата е – което виждаме

Природата е – което виждаме.
Хълмът – следобедното поле –
катеричката – залезът – бръмбърът –
или природата – е небе.
Природата е – което чуваме –
морето – пеещият кос – гръмотевицата – щурецът –
или природата е – глас.
Природата е – което знаем –
но не изказваме с уста –
че мъдростта ни е безсилна –
пред нейната простота.

I started Early – Took my Dog

I started Early – Took my Dog –
And visited the Sea –
The Mermaids in the Basement
Came out to look at me –

And Frigates – in the Upper Floor
Extended Hempen Hands –
Presuming Me to be a Mouse –
Aground – upon the Sands –

But no Man moved Me – till the Tide
Went past my simple Shoe –
And past my Apron – and my Belt –
And past my Bodice – too –

And made as He would eat me up –
As wholly as a Dew
Upon a Dandelion’s Sleeve –
And then – I started – too –

And He – He followed – close behind –
I felt His Silver Heel
Upon my Ankle – Then my Shoes
Would overflow with Pearl –

Until We met the Solid Town –
No One He seemed to know –
And bowing – with a Mighty look –
At me – The Sea withdrew –

Аз станах рано – взех си кучето

Аз станах рано – взех си кучето –
и посетих морето.
Русалките от зимника
загледаха ме скрито.

Фрегатите от партера разпериха
конопени ръце – със плясък.
те ме помислиха за мишка –
завряна в дупка пясък.

Но никой не ме пипна – преди приливът.
Той до обувките ми стигна –
после престилката – после коланът –
елечето надигна –
и се престори, че ще ме погълне –
както росата – отзарана
глухарчетата бе погълнала –
но аз тогава станах.

А той – той тръгна подир мен отблизо –
и сребърните му пети шумяха –
до моя глезен – двете ми обувки
от бисери преляха.

докато срещнах твърдината на града –
тълпа от непознати плъпна –
и затова – с един поклон величествен –
морето се отдръпна.

I felt a Funeral, in my Brain

I felt a Funeral, in my Brain,
And Mourners to and fro
Kept treading — treading — till it seemed
That Sense was breaking through —

And when they all were seated,
A Service, like a Drum —
Kept beating — beating — till I thought
My Mind was going numb —

And then I heard them lift a Box
And creak across my Soul
With those same Boots of Lead, again,
Then Space — began to toll,

As all the Heavens were a Bell,
And Being, but an Ear,
And I, and Silence, some strange Race
Wrecked, solitary, here —

And then a Plank in Reason, broke,
And I dropped down, and down —
And hit a World, at every plunge,
And Finished knowing — then —

Почувствах в своя мозък погребение

Почувствах в своя мозък погребение –
вървяха оплаквачите на групи –
и крачеха, и крачеха – додето
усещането ми на две се счупи.

Те седнаха – опелото започна –
и също като барабан в тила ми –
и биеше, и биеше – додето
помислих – че заглъхна мисълта ми.

И после чух – един сандък да вдигат –
и през душата ми да скърцат – с постоянство –
все същите оловени обувки –
и после звънна – цялото пространство –

сякаш небето бе една камбана –
едно ухо огромно – Битието –
и аз и тишината – странно племе –
разсипано – самотно – и проклето.

Elysium is as far as to

Elysium is as far as to
The very nearest Room
If in that Room a Friend await
Felicity or Doom –

What fortitude the Soul contains,
That it can so endure
The accent of a coming Foot –
The opening of a Door –

Раят е толкова далече

Раят е толкова далече –
че е във стаята до нас –
ако приятел чака в нея
съдбовния си час.

Каква ли сила е в душата –
да може тя да изтърпи
шума на идващите стъпки –
отварящите се врати!

To make a prairie it takes a clover and one bee

To make a prairie it takes a clover and one bee —
One clover, and a bee,
And revery.
The revery alone will do,
If bees are few.

От какво се прави ливада

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева –
и една пчела –
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига –
мечтата стига.

Our share of night to bear

Our share of night to bear —
Our share of morning —
Our blank in bliss to fill —
Our blank in scorning —

Here a star, and there a star,
Some lose their way.
Here a mist, and there a mist,
Afterwards — Day!

Да издържим своя дял от нощта

Да издържим своя дял от нощта –
своя сутрешен дял.
Да попълним празното на радостта –
и на своя провал.

Минава звезда подир звезда –
някои падат сред път.
Минава мъгла подир мъгла –
и тогава – Денят!

I had been hungry, all the Years

I had been hungry, all the Years —
My Noon had come — to dine —
I trembling drew the Table near —
And touched the Curious Wine —

‘Twas this on Tables I had seen —
When turning, hungry, Home —
I looked in Windows, for the Wealth
I could not hope — for Mine —

I did not know the ample Bread —
‘Twas so unlike the Crumb
The Birds and I, had often shared
In Nature’s — Dining Room —

The Plenty hurt me — ’twas so new —
Myself felt ill — and odd —
As Berry — of a Mountain Bush —
Transplanted — to the Road —

Nor was I hungry — so I found
That Hunger — was a way
Of Persons outside Windows —
The entering — takes away —

Гладувах толкова години

Гладувах толкова години –
настъпи мойто пладне.
Трепереща – довлякох масата –
допрях вината хладни.

По чужди маси бях ги виждала –
когато гладна – тръпнех –
и гледах – гледах през прозорците –
богатства недостъпни.

Тъй бял и хубав беше хлябът –
различен от трохите –
които в хола на природата –
разделях си с врабците.

Но днес – от многото обилие –
почувствах се ранена –
като къпина от полето –
в паважа присадена.

И повече глад не усещах.
Гладът – разбрах тогава –
натрупва се извън прозорците –
но вътре се стопява.

After a hundred years
Nobody knows the Place —
Agony — that enacted there —
Motionless as Peace —

Weeds triumphant ranged —
Strangers strolled and spelled
At the lone Orthography
Of the Elder Dead —

Winds of Summer Fields
Recollect the way —
Instinct picking up the Key
Dropped by memory —

След сто години – мястото –
забравя се – най-подир.
Агонията е преминала –
във неподвижен мир.

Бурени тържествуват –
и сричат чужденци –
самотният правопис
на древни мъртъвци.

Но летните ветрове
връщат някои неща.
Инстинктът вдига ключа –
изпуснат от паметта.

Of all the Souls that stand create

Of all the Souls that stand create —
I have elected One —
When Sense from Spirit — files away —
And Subterfuge — is done —

When that which is — and that which was —
Apart — intrinsic — stand —
And this brief Drama in the flesh —
Is shifted — like a Sand —

When Figures show their royal Front —
And Mists — are carved away,
Behold the Atom — I preferred —
To all the lists of Clay!

От всичките създадени души

От всичките създадени души –
аз си избрах една –
когато от духа се рони разумът –
и е излишна всяка хитрина –

когато днешният – и миналият ден –
стоят отделно – всеки сам –
и тази кратка драма на плътта –
е като пясък – разпилян –

когато фигурите идват – в царствен ред –
и през мъглите някой е дълбал.
Вижте тоз атом – който предпочетох
пред пластовете земна кал!

After great pain, a formal feeling comes

After great pain, a formal feeling comes —
The nerves sit ceremonious, like tombs —
The stiff Heart questions, was it He, that bore,
And Yesterday, or Centuries before?

The feet, mechanical, go round —
of Ground, or Air, or Ought —
A Wooden way
Regardless grown,
A Quartz contentment, like a stone —

This is the Hour of Lead —
Remembered, if outlived,
As Freezing persons, recollect the Snow —
First — Chill — then Stupor — then the letting go —

След тежка мъка – чувстваш официално

След тежка мъка – чувстваш официално.
Застават нервите – като гробове . – чинно.
сърцето пита – как тъй всичко мина?
И вчера ли? Или преди година?

Краката – механично обикалят
по дървения път – направен –
от пръст – от въздух – от безсмислен намек –
със кварцово задоволяване на камък.

Аз зная този час – часът оловен.
Ако го минеш – ще го помниш –
както замръзналите – своето смразяване –
сняг – и втвърдяване – и отминаване.

If I shouldn’t be alive

If I shouldn’t be alive
When the robins come,
Give the one in red cravat
A memorial crumb.

If I couldn’t thank you,
Being just asleep,
You will know I’m trying
With my granite lip!

Ако не съм вече жива

Ако не съм вече жива –
щом дойдат ония птички –
дай на червеношийката
от паметните трохички.

Не бих ти благодарила –
никой не ще ме пусне –
но знай – че съм опитвала –
с мойте гранитни устни.

This World is not Conclusion

This World is not Conclusion.
A Species stands beyond—
Invisible, as Music—
But positive, as Sound—
It beckons, and it baffles—
Philosophy, don’t know—
And through a Riddle, at the last—
Sagacity, must go—
To guess it, puzzles scholars—
To gain it, Men have borne
Contempt of Generations
And Crucifixion, shown—
Faith slips—and laughs, and rallies—
Blushes, if any see—
Plucks at a twig of Evidence—
And asks a Vane, the way—
Much Gesture, from the Pulpit—
Strong Hallelujahs roll—
Narcotics cannot still the Tooth
That nibbles at the soul—

Тоя свят не е заключение

Тоя свят не е заключение.
Веригата почва – оттук –
невидима – като музика –
но сигурна – като звук.

Тя сочи – и тя обърква –
философийте мълчат.
През гатанката накрая –
мъдростта търси път.

Не я отгатват учените –
ще я съзреш едвам,
когато презреш – потомствата –
и се разпънеш сам.

My Life had stood — a Loaded Gun

My Life had stood — a Loaded Gun —
In Corners — till a Day
The Owner passed — identified —
And carried Me away —

And now We roam in Sovereign Woods —
And now We hunt the Doe —
And every time I speak for Him —
The Mountains straight reply —

And do I smile, such cordial light
Upon the Valley glow —
It is as a Vesuvian face
Had let its pleasure through —

And when at Night — Our good Day done —
I guard My Master’s Head —
’Tis better than the Eider Duck’s
Deep Pillow — to have shared —

To foe of His — I’m deadly foe —
None stir the second time —
On whom I lay a Yellow Eye —
Or an emphatic Thumb —

Though I than He — may longer live
He longer must — than I —
For I have but the power to kill,
Without — the power to die —

Животът ми бе пълна пушка в ъгъла

Животът ми бе пълна пушка в ъгъла –
но един ден стопанинът дойде –
и след като доказа самоличност –
със себе си ме взе.

И ний сега в горите царски стъпваме –
и ний сега на лов сме за сърни –
и щом аз – вместо него – проговоря –
отсреща отговарят – планини.

И щом усмихна се – такъв сърдечен блясък
долът пред нас е озарил –
че сякаш сам Везувий – от наслада –
лицето си е зачервил.

А вечер – след добрия ден изтекъл –
аз пазя – господарската глава –
и знам – че и възглавница от пачи пук
той би отхвърлил – пред това.

За неговите врагове – съм смъртен враг –
те падат неподвижни околвръст –
когато соча ги – с око от жълто –
и със наблягащ пръст.

Макар че мога да го надживея –
то нека той ме надживее – по-добре!
Че мойта власт е – само да убива –
без власт – самата да умре.

There’s a certain Slant of light

There’s a certain Slant of light,
Winter Afternoons –
That oppresses, like the Heft
Of Cathedral Tunes –

Heavenly Hurt, it gives us –
We can find no scar,
But internal difference,
Where the Meanings, are –

None may teach it – Any –
’Tis the Seal Despair –
An imperial affliction
Sent us of the Air –

When it comes, the Landscape listens –
Shadows – hold their breath –
When it goes, ’tis like the Distance
On the look of Death –

Има едни диагонални светлини

Има едни диагонални светлини –
през зимата – в следобедите тесни –
те ни притискат – като тежестта
на катедрални песни.

Небесна рана ни нанасят те –
но белег ний не виждаме с очите –
а само вътрешната разлика боли –
където са значенията скрити.

От тях не учи нищо никой тук –
те са клеймото – те са отчаяние –
те са изпратени – като всевластна скръб –
по въздуха – от разстояние.

На идване – пейзажът ги следи –
държат си сенките дъха запиращ.
А на отиване – са като дълъг скок –
до поглед на умиращ.

Safe in their Alabaster Chambers

Safe in their Alabaster Chambers –
Untouched by Morning
And untouched by Noon –
Sleep the meek members of the Resurrection –
Rafter of satin,
And Roof of stone.

Light laughs the breeze in her Castle above them –
Babbles the Bee in a stolid Ear –
Pipe the Sweet Birds in ignorant cadence –
Ah, what sagacity perished here!

Grand go the Years,
In the Crescent above them –
Worlds scoop their Arcs –
And Firmaments – row –
Diadems – drop –
And Doges – surrender –
Soundless as Dots,
On a Disc of Snow.

Сигурни – в свойте зали алабастрови

Сигурни – в свойте зали алабастрови –
от нощите и дните – несмущавани –
спят меките остатъци на възкресението –
атлазен гредоред – покрив от камъни.

Слънцето в своя дом осмива вятъра –
жужи пчелата край уши безчувствени –
подсвиркват птиците във такт невежествен –
ах, какви мъдрости са тук покрусени!

Над тях – тържествени – вървят годините –
гребат вселени в небосводи дъгови –
падат корони – дождове предават се –
беззвучни – като точки – в снежни кръгове.

I heard a Fly buzz – when I died

I heard a Fly buzz – when I died –
The Stillness in the Room
Was like the Stillness in the Air –
Between the Heaves of Storm –

The Eyes around – had wrung them dry –
And Breaths were gathering firm
For that last Onset – when the King
Be witnessed – in the Room –

I willed my Keepsakes – Signed away
What portion of me be
Assignable – and then it was
There interposed a Fly –

With Blue – uncertain stumbling Buzz –
Between the light – and me –
And then the Windows failed – and then
I could not see to see –

Умирайки – чух да бръмчи муха

Умирайки – чух да бръмчи муха.
Покоят – който в стаята настана –
напомняше въздушния покой –
между два напора на океана.

Очите бяха сухи – от изстискване –
дъхът се стягаше – за да съпътства
последната атака – че на нея –
сам кралят – щеше да присъства.

Аз паметта си завещах – подписах
онази малка част от мен – която
за подпис бе пригодна – и тогава –
във стаята промъкна се – мухата –

и забръмча тя синьо -смътно – секващо –
преди към светлината да отида –
и после мръкнаха прозорците – и после –
не можех аз да видя – за да видя.

Because I could not stop for Death

Because I could not stop for Death –
He kindly stopped for me –
The Carriage held but just Ourselves –
And Immortality.

We slowly drove – He knew no haste
And I had put away
My labor and my leisure too,
For His Civility –

We passed the School, where Children strove
At Recess – in the Ring –
We passed the Fields of Gazing Grain –
We passed the Setting Sun –

Or rather – He passed Us –
The Dews drew quivering and chill –
For only Gossamer, my Gown –
My Tippet – only Tulle –

We paused before a House that seemed
A Swelling of the Ground –
The Roof was scarcely visible –
The Cornice – in the Ground –

Since then – ’tis Centuries – and yet
Feels shorter than the Day
I first surmised the Horses’ Heads
Were toward Eternity –

Понеже няма как да спра Смъртта

Понеже няма как да спра Смъртта –
тя спря пред мен с внимателно усърдие.
В каляската ний бяхме само двамата –
и нашето безсмъртие.

Карахме бавно – тя съвсем не бързаше,
и аз отхвърлих мойта предпазливост –
мойто усилие – и моето безделие –
за нейната вежливост.

Ний минахме край селското училище –
класът с борби и викове излезе.
Ний минахме нивя със жито втренчено
и после слънцето залезе.

Спряхме пред къщичка, която ми приличаше
на малка пъпчица – върху земята.
Отгоре покривът едва се виждаше –
вместо корниз – с една издатина.

И въпреки, че векове преминаха –
изглеждат те по-кратки от часа,
когато пръв път зърнах конските глави
насочени към Вечността.